Но само тогава.
През останалото време бях „господин Греъм“ и тя се обръщаше към мен със „сър“ — най-приятелски, но не и влюбено. Тя обичаше да бъбри, застанала край отворената врата, и често ми разправяше корабните клюки. Поведението й обаче си оставаше като на съвършено школувана камериерка. Малка поправка: на съвестно изпълняващ задълженията си член на екипажа, натоварен със задачата да обслужва гостите. Всеки ден научавах по нещо за нея. В моите очи тя нямаше никакви недостатъци.
Денят ми започваше с Маргрете — обикновено я срещах в коридора, отивайки на закуска, или я зървах през отворената врата на някоя каюта, докато я оправяше… Обикновено следваше само кратко „Добро утро, Маргрете!“ и „Добро утро, господин Греъм!“, но за мен слънцето изгряваше едва тогава.
Срещах я от време на време и през деня, но кулминацията беше онзи чудесен ритуал, след като ми вържеше връзката.
После я виждах за малко вечерта. Веднага след вечерята аз се прибирах за няколко минути в каютата си — да си отдъхна преди вечерните забавления — някое развлекателно шоу, концерт или игра, а понякога просто посещение на библиотеката. По това време Маргрете беше заета с оправянето на каютите — приготвяше леглата, чистеше баните и изобщо, въвеждаше ред в стаите на гостите за през нощта. Аз отново я поздравявах, после чаках в каютата си, независимо дали вече беше стигнала до нея, или още не, защото малко след това тя влизаше да оправи леглото или само за да попита: „Имате ли нужда от още нещо, сър?“
И всеки път аз се усмихвах и отговарях: „Нямам нужда от нищо, Маргрете. Благодаря.“ Тогава тя ми пожелаваше лека нощ и приятни сънища. С това завършваше денят ми, независимо какво правех от този момент до лягането.
Разбира се, понякога се изкушавах — всеки ден! — да отговоря: „Знаеш от какво имам нужда!“. Но не можех да го направя. Първо, защото бях женен. Вярно, жена ми беше изгубена в някакъв друг свят (а може би аз?). Но от свещения брачен съюз няма измъкване чак до гроба. И второ, нейният роман (ако имаше такъв) с Греъм, чиято самоличност си бях присвоил. Не можех да се откажа от тази вечерна целувка (в края на краищата, не съм ангел!), но от уважение към моята възлюбена не можех да стигна по-далеч. И трето, един честен човек не бива да предлага на обекта на нежните си чувства по-малко от брак… което аз нито юридически, нито морално можех да сторя.
Затова тези чудни сладостни дни имаха горчив привкус. Всеки следващ ден ме приближаваше неумолимо към мига, когато трябваше да загубя Маргрете и вероятно никога повече да не я видя.
Нямах дори свободата да й кажа какво би означавала тази загуба за мен.
Ала любовта ми към нея не беше чак дотам безкористна, та да не храня надеждата, че нашата раздяла ще наскърби и нея. Напротив, себичен като някой юноша, аз се надявах, че ще й липсвам така силно, както и тя на мен. Това наистина беше ученическа любов! За оправдание може да ми послужи единствено обстоятелството, че познавах само любовта на жена, която обичаше Исус прекалено много, за да обикне истински жив човек от плът и кръв.
Никога не се свързвайте с жена, която се моли твърде много.
Бяха изминали десет дни, откакто напуснахме Папеете, и мексиканският бряг всеки момент щеше да се появи на хоризонта, когато идилията свърши. От няколко дни Маргрете ми се струваше все по-затворена. Не можех в нищо да я упрекна, защото нищо не разбирах и не виждах от какво мога да се оплача. Кризата обаче дойде вечерта, когато тя ми връзваше връзката.
Както винаги, аз се усмихнах, благодарих й и я целунах.
Без да я пускам, аз попитах:
— Какво има? Знам, че можеш да целуваш и по-хубаво. Да не би дъхът ми да мирише?
Тя отговори приглушено:
— Господин Греъм, мисля, че е най-добре да прекратим тази история.
— Значи съм „господин Греъм“? Какво съм направил, Маргрете?
— Нищо не сте направил!
— Но тогава… Ти плачеш, мила?
— Извинявайте. Не исках.
Извадих носната си кърпа, изтрих сълзите й и нежно я уверих:
— Не съм искал да те нараня. Трябва да ми кажеш какво не е наред, за да мога да го поправя.
— Ако вие не знаете, сър, не виждам как бих могла да ви го обясня.
— Защо не опиташ? Моля те! (Дали пък причината не беше в месечното неразположение, което така изнервя жените?)
— Ами… Господин Греъм, знам, че това не би могло да продължи след като пътуването свърши — аз и не съм разчитала на друго, повярвайте ми. Предполагам, че за мен е по-важно, отколкото за вас. Но никога не съм мислила, че просто ще сложите точка без каквито и да било обяснения — преди да му е дошло времето…