— Страхотно! — захилих се идиотски.
Можех ли да й кажа за сейфа? Да, даже бях длъжен. Трябваше да бъда искрен с нея и да я убедя, че една ответна искреност от нейна страна към Греъм/мен не означава нелоялност.
— Маргрете, не те питам, защото нямам какво друго да правя, и не обичам да си пъхам носа там, където не ми е работа. Просто имам неприятности и ми трябва съветът ти.
Този път беше неин ред да се изненада.
— Алек… аз рядко давам съвети. Не обичам.
— Мога ли да споделя с тебе грижите си? Не е нужно да ми даваш съвет… но може би ще съумееш да прецениш положението.
Разказах й набързо за този проклет милион.
— Можеш ли да ми посочиш някаква благовидна причина един честен човек да носи у себе си милион долара в брой? Пътнически чекове, акредитиви, полици за прехвърляне на пари, та дори и облигации — да, но в брой? И в такова количество? Струва ми се, че психологически това е толкова малко вероятно, колкото случилото се с мен в огнената яма е физически невъзможно. Можеш ли да ми посочиш някакъв друг начин да се погледне на положението? Какви почтени съображения биха накарали един човек да носи толкова много пари в брой при подобно пътуване?
— Не мога да отсъдя.
— Аз не искам от тебе присъда. Искам да дадеш воля на въображението си и да ми кажеш защо му е притрябвало на човек да носи със себе си един милион долара. Можеш ли да се сетиш за някаква причина? Може да има вероятност едно на хиляда… но все пак причина.
— Може да има много причини.
— Идва ли ти на ум някоя?
Почаках, но тя продължи да мълчи. Въздъхнах.
— Аз също не мога да се сетя за такава. Ако е нещо, свързано с престъпление — тогава да, причините могат да бъдат много, защото така наречените „горещи пари“ обикновено се пренасят в брой. Това се среща толкова често, че повечето правителства — може би дори всички — смятат, че прехвърлянето на голяма сума пари без посредничеството на банката или на самото правителство е престъпление, докато не се докаже обратното. Може да става дума за фалшиви пари, което е още по-отчайващо. Маргрете, трябва ми съвет — какво да правя с този милион? Той не е мой, не мога да го изнеса от кораба. По същата причина не мога и да го оставя тук. Не мога дори да го изхвърля през борда. Какво да правя?
Въпросът ми беше риторичен. Трябваше да намеря отговор, който би ми позволил да избегна затвора за нещо, което Греъм е направил. Но засега единствената възможност, която ми идваше на ум, беше да отида при единственото облечено във власт лице на кораба — капитана, да му разкажа за неприятностите си и да го помоля да поеме опеката над този милион, който ми тегнеше като камък на шията.
Нелепа идея. Резултатът щеше да бъде нова серия от безполезни предположения, в зависимост от това щеше ли капитанът да ми повярва и дали самият той беше честен. Можеха да възникнат и някои други обстоятелства, но във всички случаи ако кажех на капитана, затварянето ми беше сигурно — ако не в килия, то в лудницата.
Най-лесният начин да се реши положението беше да хвърля тази гадост зад борда!
Имах обаче възражения от морално естество срещу такова решение. Бях нарушавал някои от божиите заповеди, от други се бях измъквал, но никога не ми е било трудно да бъда честен по отношение на парите. Признавам, от известно време моралните ми задръжки явно не бяха каквито си ги въобразявах, но въпреки това не ме блазнеше мисълта да открадна този милион дори и само за да се отърва от него.
Имаше и още една, далеч по-непреодолима пречка. Познавате ли някого, който е способен да държи един милион в ръцете си и да го унищожи?
Вие може и да познавате. Аз не. В краен случай можех да го предам на капитана, но не и да го унищожа.
Да го пренеса нелегално на брега? Алекс, ако някога извадиш парите от сейфа, считай, че си ги изгубил. Ще се откажеш ли от самоуважението си заради един милион? Или заради десет милиона? А за пет долара?
— Да, Маргрете?
— Струва ми се, че решението е очевидно, Алек.
— И какво е то?
— Ти се опитваш да решиш проблемите си в обратен ред. Най-напред трябва да си върнеш паметта. Тогава ще знаеш защо носиш тези пари. Може да се окаже, че целта е съвсем невинна и разумна. — Тя се усмихна: — Познавам те по-добре от самия тебе. Ти си свестен човек, Алек, а не престъпник.
Това изказване предизвика у мене смесено чувство на раздразнение и в същото време гордост. Досадата надделя.
— Дявол да го вземе, не съм си изгубил паметта, миличка! Аз не съм Алек Греъм, аз съм Александър Хергеншаймър и съм носил това име цял живот, а паметта ми не е отслабнала. Искаш ли да ти кажа името на учителката си във втори клас? Госпожица Андрюс. Или как за пръв път летях с въздушен кораб, когато бях на дванадесет? Защото наистина идвам от свят, в който въздушните кораби прелитат над океаните и дори над Северния полюс, а Германия е монархия и Североамериканските съединени щати от цял век се радват на мир и благоденствие, и този кораб, в който се намираме сега, там ще изглежда толкова остарял, зле оборудван и бавен, че никой не би пожелал да пътува с него! Аз те помолих за помощ, а не за психиатрична диагноза! Ако мислиш, че съм луд, кажи го… и ще приключим този разговор.