— Не исках да те ядосам.
— Мила моя, ти не си ме ядосала, аз просто си изкарах на тебе част от яда и разочарованието си. Не биваше да го правя. Извинявай. Но аз наистина имам проблеми, които не могат да се решат, като ми кажеш, че паметта ми не е в ред. Ако беше паметта, това с нищо не би помогнало — проблемите ми щяха да си останат. Но не биваше да ти се озъбвам така. Маргрете, ти си всичко, което имам… в този чужд и понякога плашещ свят. Извини ме.
Тя стана от коленете ми.
— Няма за какво да се извиняваш, скъпи Алек. Но няма смисъл да продължаваме този разговор сега. Утре… Утре ще разгледаме внимателно отпечатъците на слънчева светлина. Тогава ще се убедиш и това веднага ще се отрази на паметта ти.
— Или веднага ще се отрази на ината ти, чудесното ми момиче.
Тя се усмихна:
— Утре ще видим. А сега трябва да си лягам. Стигнахме до точката, в която и двамата повтаряме едни и същи доводи… и се дразним взаимно. Не искам да е така, Алек. Това не ми харесва.
Тя се обърна и тръгна към вратата, без дори да ме целуне за лека нощ.
— Маргрете!
— Да, Алек?
— Върни се и ме целуни.
— А трябва ли, Алек? Ти си женен мъж.
— Но… добре де, целувката не е изневяра.
Маргрете тъжно поклати глава:
— Има целувки и целувки, Алек. Не бих могла да те целуна както досега, без да изпитам желание да продължим и да се любим. За мене това би било нещо хубаво и чисто… но за тебе ще е изневяра. Ти ми цитира какво е казал Исус на жената, уличена в изневяра. Аз не съм съгрешила… и няма да накарам и тебе да съгрешиш.
Тя отново се обърна да си върви.
— Маргрете!
— Да, Алек?
— Попита ме дали имам намерение някога пак да те помоля да дойдеш по-късно. Ето, сега те моля. Тази нощ. Ще се върнеш ли?
— Това е грях, Алек. За тебе е грях… ще бъде грях и за мен, когато знам как се отнасяш ти към това.
— Грях… Не знам вече кое е грях. Знам само, че имам нужда от тебе… и мисля, че и ти имаш нужда от мен.
— Лека нощ, Алек.
Тя бързо си тръгна.
Трябваше да мине доста време, докато се опомня. Измих си зъбите и лицето, после реших, че няма да е зле да взема душ. Пуснах хладка вода и това като че ме поуспокои. Но когато си легнах, сънят все не идваше и аз се захванах да разсъждавам, макар че думата може би не подхождаше за случая.
В паметта ми се съживиха всички големи грешки, които бях правил в живота си, една след друга, а аз се опитвах да прогоня спомена за едната и да повикам следващата — чак до днешната вечер, когато се показах истинско магаре — глупаво, досадно, надуто и самодоволно — и нараних и унизих най-добрата и нежна жена, която познавах.
Когато изпадна в депресия, аз съм в състояние понякога да прекарам цяла нощ в самобичуване. Този път усещах, че съм способен дни наред да гледам в тавана и да се самоизяждам.
Вече минаваше полунощ, когато ме събуди превъртането на ключа в бравата. Пресегнах се към нощната лампа над леглото и я напипах точно когато Маргрете смъкна робата си и се пъхна в леглото при мен. Угасих лампата.
Беше топла и гладка, разтреперана и обляна в сълзи. Прегърнах я нежно и се опитах да я успокоя. Не говорехме. Бяха казани твърде много думи преди и повечето от тях — от мен. Сега беше време просто да се притиснем един към друг и да се милваме, разговаряйки без думи.
Най-сетне треперенето й отслабна и спря напълно. Дишането й се успокои. Тя въздъхна и промълви много нежно:
— Не можех да не дойда.
— Маргрете, обичам те.
— Ох, толкова много те обичам, че сърцето ме боли!
Мисля, че и двамата бяхме заспали, когато дойде катастрофата. Нямах намерение да заспивам, но за пръв път след огнената яма се чувствах отпуснат и спокоен, сънят ме надви.
Първо невероятно сътресение едва не ни изхвърли от леглото. Последва стъргане, скърцане и трясък, който можеше да ни спука тъпанчетата. Светнах лампата над леглото — и в този миг обшивката на кораба в краката му се огъна навътре.
Зави сирената, усилвайки и без това оглушителния шум. Стоманеният борд на кораба се сгърчи и се разкъса, нещо мръснобяло и студено нахлу през дупката. В този миг светлината угасна.