— Съжалявам.
— Не биваше да се поддавам на паниката, но в този момент си помислих, че си се удавил. Или че се давиш, а аз не мога да ти помогна. Но докато плувах наоколо, се натъкнах на тебе, сграбчих те и всичко беше наред, докато не установих, че не ми отговаряш. Аз обаче те преслушах и чух, че сърцето ти бие силно и равномерно, в края на краищата се успокоих и те обърнах на гръб, за да държа лицето ти над водата. Това продължи доста време, но накрая ти се събуди и сега вече наистина всичко е наред.
— Не си се поддала на паниката, иначе сега нямаше да съм жив. Малко хора са способни на това, което си направила ти.
— Е, няма нищо необичайно. Две лета бях спасителка на копенхагенския бряг, а в петък давах уроци. Много момчета и момичета се научиха.
— Да запазиш самообладание в тази лудница и да направиш толкова неща в пълна тъмнина — това не се учи с уроци. Не бъди прекалено скромна. Какво стана с кораба? А с айсберга?
— И това не знам, Алек. Докато те открия и се уверя, че си добре, после докато те взема на буксир… когато успях да се огледам, всичко беше като сега. Нищо нямаше. Само тъмнина.
— Чудя се дали е потънал. При този страхотен удар, който му се стовари! Нямаше ли експлозия? Нищо ли не чу?
— Не съм чула взрив. Чух само вятъра и трясъка от удара, после някакви викове, след като вече бяхме паднали. И да е потънал, аз не съм го видяла, но… Алек, от около половин час бутам с главата си нещо като възглавница или надуваем дюшек. Значи ли това, че корабът е потънал и из водата плуват отломките му?
— Не е задължително, но звучи доста обезсърчаващо. А ти защо не махна това нещо от главата си?
— Защото може да ни потрябва. Ако е някоя от възглавниците на палубата или плажен дюшек от басейна, те са натъпкани с капок и могат да служат като спасителен пояс.
— Точно за това говоря и аз. Ако е плаваща възглавница, защо е трябвало да я буташ с глава толкова време? Защо не се качи на нея, а стоиш във водата?
— Не мога да го направя, без да те пусна.
— Ох, Маргрете, когато се измъкнем оттук, ще бъдеш ли така любезна бързо да ми теглиш един ритник? Добре, сега вече съм буден. Дай да проверим на какво сме попаднали. По метода на Брайл.
— Добре. Но никак не ми се иска да те пускам, когато не мога да те видя.
— Мила моя, аз съм не по-малко заинтересован да не ти изгубя следите. Добре, да направим така: дръж ме с едната ръка, а с другата се пресегни назад. Хвани хубаво тази възглавница или каквото е там. Аз ще се обърна, ще се хвана за тебе и ще се местя нагоре, докато стигна по ръката ти до това нещо. Тогава ще видим… ще опипаме какво сме намерили и ще решим как да го използваме.
„Нещото“ не беше точно възглавница, нито подложка за пейка. Беше, доколкото можахме да усетим, голям плажен дюшек, дълъг повече от два метра и широк почти толкова — достатъчно голям, за да побере двама души, та дори и трима, стига да се познават добре. Това беше почти като да намериш спасителна лодка! Дори още по-добре — на този плаващ дюшек се намираше Маргрете. Спомних си една богохулствена поема, която тайно се разпространяваше из семинарията: „Кана вино, къшей хляб и ти…“
Да се качиш върху дюшек, хлъзгав като червей, в нощ, по-тъмна от купчина въглища, е не просто трудно — то е направо невъзможно. Ние го направихме, като аз се хванах с две ръце за края, а Маргрете бавно се плъзна върху мен. После тя ми подаде ръка и аз започнах да напредвам сантиметър по сантиметър нагоре и върху дюшека.
Облегнах се на лакът, но се хлъзнах и паднах във водата. Насочих се към гласа на Маргрете и се блъснах в дюшека. Отново започнах бавно и предпазливо да се катеря.
Установихме, че най-добрият начин да се използва площта на нашата спасителна платформа и способността й да се държи на повърхността е лежането по гръб един до друг, в поза „морска звезда“, като на онази прочута рисунка на Леонардо да Винчи.
— Добре ли си, скъпа? — попитах аз.
— Отлично!
— Имаш ли нужда от нещо?
— Нищо, с което разполагаме тук. Удобно ми е и съм спокойна. И ти си тук.
— И аз съм така. Но ако можеше да избираш, какво би си пожелала?
— Ами… една сметанова мелба с плодове, орехи и горещ шоколадов сироп…
Замислих се.
— Не. Шоколадов сладолед с къпинов сироп и черешка отгоре. И едно кафе.
— Може би чашка шоколад. Но моят да е горещ и със сладолед. Пристрастих се към него в Америка. Ние, датчаните, правим какви ли не вкусотии от сладолед, но никога не ни е хрумвало да полеем нещо леденостудено с горещ сос. Да, сметанов сладолед с горещ шоколад. Можеш да го направиш двоен.
— Добре, плащам една двойна мелба, щом е за тебе. Нали съм си арабия, а и ти ми спаси живота.