— Звучи логично. (Аз имах друго предположение, не толкова логично.)
— Нашата задача е да оцелеем, докато ни открият, без да станем жертва на акулите, на жаждата или на слънцето — а това значи да лежим неподвижно. Напълно неподвижни през цялото време. Само от време на време ще се обръщаме, когато изгрее слънцето, за да не изгорим.
— И се моли за облачно време. Добре, всичко е ясно. Може би е добре и да мълчим — тогава ще ожаднеем по-бавно, как мислиш?
Тя мълча толкова дълго, че започнах да се чудя дали вече не прилага на практика предложената от мене дисциплина. Накрая промълви:
— Любими, може да не останем живи.
— Знам.
— Ако трябва да загинем, иска ми се да слушам гласа ти и да не бъда лишена от възможността да ти повтарям, че те обичам — сега, когато мога! — заради някакъв безнадежден опит да живеем няколко минути повече.
— Да, съкровище, да.
Въпреки това решение говорихме малко. Стигаше ми да държа ръката й, явно и на нея това й беше достатъчно.
Беше минало доста време — предполагам, поне три часа — когато я чух да поема дълбоко въздух.
— Зле ли ти е, Маргрете?
— Алек! Погледни нататък!
Проследих с поглед ръката й.
Сега беше мой ред да хлъцна, но аз бях донякъде подготвен за това, което видях. Високо в небето се рееше кръстата сянка, наподобяваща птица, но много по-голяма и несъмнено изкуствена. Летяща машина…
Знаех, че летящите машини са невъзможни. В инженерното училище бях изучавал прословутото математическо доказателство на професор Саймън Нюкоум, че опитите на професор Лангли и сподвижниците му да построят летателен апарат, способен да превозва хора, са безполезни и обречени на неуспех. Теорията за пропорционалността доказваше, че нито една машина, достатъчно голяма да побере човек, не е в състояние да носи топлинен двигател с такива размери, че да я издигне над земята — а още по-малко с пътник на борда.
Това беше последната дума на науката, заклеймяваща безумието, и с нея се сложи край на разхищаването на обществени средства заради преследването на някакви блуждаещи огънчета. Парите за изследвания и разработки изцяло се насочиха към въздушните кораби, както и трябваше да бъде, при това с огромен успех.
През последните дни обаче представите ми за невъзможното доста се промениха и когато в небето се появи истинска летяща машина, не бях кой знае колко изненадан.
Струва ми се, че Маргрете спря да диша, докато машината не прелетя над нас и се скри зад хоризонта. Аз самият положих доста усилия, докато започна да дишам спокойно — този апарат беше толкова красив, сребрист, гладък и стремителен. Не можех да преценя размерите му, но ако тъмните петна по корпуса му бяха прозорци, то той беше огромен.
Не можах да проумея по какъв начин се движеше.
— Алек… това въздушен кораб ли беше?
— Не. Или поне не е това, за което си мисля, когато говоря за въздушни кораби. Аз бих нарекъл това нещо „летяща машина“. Нищо повече не мога да кажа — за пръв път виждам подобен апарат. Но едно нещо мога да ти кажа и то е много важно.
— Да?
— Няма да умрем… и вече знам защо корабът ни беше потопен.
— Защо, Алек?
— За да ми се попречи да сравня отпечатъците.
IХ
Защото гладен бях, и ми дадохте да ям;
жаден бях, и ме напоихте;
странник бях, и ме прибрахте.
— Или, за да сме съвсем точни, айсбергът беше изпратен и претърпяхме катастрофа, за да ми се попречи да сравня отпечатъка от моя палец с този в шофьорската книжка на Греъм. Корабът може и да не е потънал, възможно е замисълът да не го е изисквал.
Маргрете не каза нищо, затова добавих кротко:
— Хайде, скъпа, кажи го. Не се тормози, изплюй камъчето. Нямам нищо против. Аз съм луд. Параноик.
— Не съм го казала, Алек. Не го мисля. Няма и да си го помисля.
— Вярно е, че не си го казала, но този път моето отклонение не може да бъде обяснено като „загуба на паметта“. При положение, че сме видели едно и също нещо. Ти какво видя?
— Видях нещо странно в небето и го чух. Ти каза, че това е летяща машина.
— Да, мисля че така трябва да се нарече, но ти можеш да й казваш… да речем, моята „измишльотина“. Нещо ново и странно. Та как изглеждаше тази „измишльотина“? Опиши я.
— Нещо, което се движеше в небето. Дойде някъде оттам, отзад, после мина почти над главите ни и изчезна ей там. (Тя протегна ръка в посоката, която за себе си бях определил като „север“.) Формата му наподобяваше кръст, разпятие. Имаше някакви издатини, четири, струва ми се. В предния си край имаше очи, а в задния — плавник, също като кит. Крилат кит. На това ми заприлича, Алек. На кит, който хвърчи в небето!