— Мислиш ли, че беше живо?
— Ами… не знам. Не, едва ли. Не знам какво да мисля.
— Според мен не е живо. Мисля, че е машина. Летяща машина. Лодка с крила. Все едно, машина или летящ кит — виждала ли си някога в живота си подобно нещо?
— Толкова беше странно, Алек, че още не вярвам на очите си.
— Знам. Но ти го видя първа и ми го показа, така че не можеш да ме обвиниш в манипулация.
— Не, ти не си способен на това.
— Вярно е. Но се радвам, че ти го видя първа, мило момиче. Това значи, че е истинско, а не породено от болния ми мозък видение. Това нещо не е дошло от света, който двамата с тебе познаваме… и мога да те уверя, че не е някой от въздушните кораби, за които ти говорих. То не принадлежи на света, от който идвам. Така че сега отново сме в друг, трети свят. — Въздъхнах. — Първия път трябваше да се появи двадесетхилядитонен океански лайнер, за да разбера, че съм попаднал в друг свят. Този път ми е достатъчен само един поглед към нещо, което просто не може да съществува в моя свят, за да се убедя, че историята се повтаря. Сменили са световете, когато бях изхвърлен от кораба. Вероятно са го направили, за да не мога да сравня отпечатъците. Параноя. Илюзия за световен заговор. Само че това не е илюзия.
Загледах я настойчиво.
— Е, какво ще кажеш?
— Алек… а не бихме ли могли и двамата да си го въобразим? Това да е някакъв делириум? И двамата преживяхме доста — ти си удари главата, може и аз да съм ударила моята, когато се сблъскахме с айсберга…
— Не можем да бълнуваме по един и същ начин, Маргрете. Ако се събудиш и откриеш, че ме няма, това би могло да обясни твоето състояние. Но аз съм тук. Освен това ще трябва да си обясниш присъствието на този айсберг толкова далеч на юг. Параноята е по-просто обяснение. Но този заговор е насочен срещу мен и ти просто имаш нещастието да си въвлечена случайно в него. Съжалявам.
(Всъщност не съжалявах. Един импровизиран сал сред океанските простори не е най-подходящото място да си сам. Но заедно с Маргрете той беше едва ли не рай.)
— Все пак си мисля, че да ни се привиждат едни и същи неща е… Алек, ето го, връща се! — сепна се тя.
Отначало не видях нищо, после съзрях малка точица, която нарасна и доби формата на кръст — форма, която вече определях като „летяща машина“. Наблюдавах я как се увеличава.
— Сигурно е обърнала, Маргрете. Може да ни е видяла. Или да са ни видели. Или „той“ да ни е видял. Знам ли?
— Възможно е.
Когато машината се приближи, видях, че ще мине от дясната ни страна, а не над главите ни. Изведнъж Маргрете заяви:
— Не е същото.
— И не е летящ кит, освен ако летящите китове по тези места нямат отстрани широки червени ивици.
— Не е кит. Искам да кажа, че не е живо. Прав си, Алек, това е машина. Скъпи, наистина ли мислиш, че вътре има хора? Това ме плаши.
— Мисля, че ще се изплаша повече, ако вътре няма хора. — (Спомних си един фантастичен разказ, преведен от немски, за някакъв свят, населен само с автомати. Историята никак не беше приятна.) — Всъщност, това е добра новина. Сега и двамата знаем, че онова, което видяхме най-напред, не е бълнуване и не е илюзия. Това потвърждава факта, че сме в друг свят. Затова и ще ни спасят.
— Не те разбирам напълно — изрече тя колебливо.
— Това е защото все още избягваш да ме наречеш параноик. Благодаря ти, скъпа, но параноята е най-простата хипотеза. Ако шегаджията, който дърпа конците, е имал намерение да ме убие, най-добрият момент да го направи е бил по време на сблъсъка с айсберга. Или още преди това, в огнената яма. Той обаче няма намерение да ме убива или поне не сега. Играе си с мен като котка с мишка. Ето защо ще бъда спасен. Ти също, защото сме заедно. Ти беше с мен, когато ни блъсна айсбергът, за свой лош късмет. И сега си с мен, затова сега ще бъдеш спасена — за твое щастие. Не се опитвай да се противиш, мила. Аз имах няколко дни, за да свикна с това, и установих, че отпуснеш ли се веднъж, започваш да се чувстваш съвсем добре. Параноята е единственото разумно отношение към един заговорнически свят.
— Но, Алек, светът не би трябвало да е такъв.
— В тази работа няма „трябва“, скъпа. Същността на философията е да приемеш света какъвто е, а не да го натикваш в някакъв предварително определен калъп. Ш-шт! Не мърдай! Нали не искаш да нахраниш някоя акула точно когато получихме доказателство, че ще ни спасят!
Повече от час не се случи нищо, ако не се смята кратката поява на две риби-платноходки. Небето на изток запламтя и аз започнах с нетърпение да чакам спасението. Смятам, че ми го дължаха! Нямаше да е честно да получа изгаряне трета степен. Маргрете сигурно можеше да понесе малко повече слънчева радиация — въпреки че беше руса, цялото й тяло беше покрито с равен златист загар. Очарователно! Аз обаче бях бял като жабешки корем, ако не се смятат ръцете и лицето. Цял един ден под тропическото слънце можеше да ме доведе до болницата, ако не и до по-лошо.