— Горкият човек е на път да си свали ризата и да ми я даде. Аз протестирам, но не толкова решително, че да се откаже от намерението си. Много галантно от негова страна, пък и аз, макар да не робувам на подобни глупости, все пак се чувствам по-удобно сред непознати, ако имам някаква дреха на себе си.
Тя се вслуша в разговора и обясни:
— Двамата спорят кой да бъде удостоен с тази привилегия.
Премълчах, но мислено им се извиних. Бас държа, че и самият римски папа веднъж-дваж е хвърлял скришно по някой поглед към запретното.
Онзи отдясно явно излезе победител в спора. Той се извъртя в седалката си — да стане беше невъзможно — свали си ризата, обърна се и я подаде на Маргрете.
— Сеньорита, пор фавор. — И добави още нещо, което не ми беше по силите да разбера.
Маргрете отговори изискано и с достойнство, после продължи да си бъбри с тях, докато навличаше ризата. В нея тя беше почти облечена.
— Скъпи, командирът се казва „тениенте“ Анибал Санс Гарсия, а помощникът му е „сархенто“ Роберто Домингес Джоунс. Те са от Мексиканската кралска брегова охрана. И лейтенантът, и сержантът искаха да ми дадат риза, но сержантът спечели на „познай пръста“, затова сега съм с неговата.
— Много благородно от негова страна. Попитай ги дали в тази машина има нещо, което аз бих могъл да облека.
— Ще се опитам.
Тя произнесе няколко фрази. Чух името си, после Маргрете мина на английски:
— Господа, имам честта да ви представя моя съпруг, сеньор Алесандро Греъм Хергеншаймър. — След което отново превключи на испански.
След малко тя ми предаде отговора:
— Лейтенантът е съкрушен, че не е в състояние да ти предложи нищо. Но той се кълне в честта на майка си, че ще се намери някакво облекло за тебе веднага, щом стигнем Масатлан и щаба на Бреговата охрана. Сега той настоява и двамата да затегнем коланите си, тъй като ни предстои да излетим. Страх ме е, Алек!
— Не се бой. Аз ще ти държа ръката.
Сержант Домингес се обърна към нас и ни подаде манерка.
— Агуа?
— Бога ми, да! — възкликна Маргрете. — Си, си, си!
Никога водата не ми се беше услаждала толкова.
Когато връщахме манерката, лейтенантът се извърна към нас, усмихна се широко и вдигна палеца си с жест, стар като Колизеума, после направи нещо, от което оборотите на двигателя се увеличиха. Досега работеше тихо, но сега се разнесе страхотен грохот. Пилотът зави и насочи машината по посока на вятъра, който от сутринта се беше усилил и сега образуваше къдрави бели къдели по гребените на вълните. Шумът на мотора се усили още повече до някакъв невъобразим вой и машината се понесе по водата, подскачайки бясно.
После започнахме да връхлитаме горе-долу върху всяка десета вълна с невероятна сила. Още не мога да си обясня защо не се разбихме на парчета.
Изведнъж се озовахме на пет-шест метра над водата. Друсането спря, но вибрациите и воят на двигателя продължиха. Издигнахме се нагоре под невероятен ъгъл, после машината се наклони и се спусна надолу. Не знам как тази благословена вода успя да се задържи в стомаха ми.
Океанът се приближаваше към нас като непробиваема стена. Лейтенантът обърна глава и извика нещо.
Искаше ми се да му кажа да си гледа пътя, но не го направих.
— Какво каза той? — попитах.
— Каза да погледнем натам, накъдето сочи. Като наближим, ще ни покаже нещо. El tiburon blanco grande — голямата бяла акула, която за малко не ни изяде.
Можех да мина и без това. Действително, в средата на водната стена се виждаше сивкав призрак, цепещ вълните с перката си. Тъкмо когато си мислех, че всеки миг ще се стоварим върху нея, стената се отдръпна. Задните ми части бяха приковани към седалката, ушите ми бучаха и аз за пореден път с огромно усилие на волята едва се сдържах да не се нахвърля върху нашия спасител.
Машината полетя равномерно и изведнъж пътуването стана почти приятно, ако не се смятат грохотът и вибрациите.
Колко по-хубаво се пътуваше на въздушен кораб!
Неравните хълмове оттатък бреговата линия, които трудно се забелязваха от нашия сал, от въздуха се виждаха съвсем ясно. Както впрочем и брегът — поредица от красиви плажове и зад тях градът, към който се бяхме насочили. Сержантът се огледа, посочи нататък и заговори нещо.
— Какво каза?
— Сержант Роберто казва, че пристигаме тъкмо навреме за обяд — almuerzo, но за нас ще бъде desayuno — закуска.
Стомахът ми изведнъж реши, че не може да чака повече.
— Не ме е грижа как ще го нарекат. Кажи му да не си прави труд да готви коня — ще го изям и суров.
Маргрете преведе. Двамата ни домакини се засмяха, после лейтенантът насочи стремително машината надолу и я приводни, като през цялото време гледаше назад и говореше с Маргрете. Тя продължаваше да се усмихва, но ноктите й прокараха бразди в дясната ми ръка.