Слязохме от самолета. Никой не беше убит и все пак въздушните кораби са къде по-добри.
Обяд! Светът ми се виждаше в розово.
Х
С пот на лицето си ще ядеш хляба си,
докле се върнеш в земята…
Половин час след като летящата машина се приводни в залива на Масатлан, Маргрете и аз седяхме със сержант Домингес в столовата за редовите служещи от бреговата охрана. Бяхме закъснели за обяда, но ни обслужиха. Бяха ми дали дрехи — колкото да не съм гол — дочен панталон. Ала разликата между голотата и панталона е далеч по-голяма от тази между евтината работна дреха и най-разкошния хермелин. Опитайте и ще видите.
От мястото на кацането ни беше взела малка лодка, но после трябваше да прекося гол целия кей и да вляза в сградата на щаба, където се наложи да чакам, докато ми намерят панталон. Чужденците през цялото време ме зяпаха, а някои от тях бяха жени. Сега вече знам какво е да си изложен на всеобщо обозрение. Ужасно! Не съм се чувствал толкова смутен от времето на една злощастна случка в неделното училище, когато бях петгодишен.
Но това вече беше зад гърба ми и сега седяхме на масата, а пред нас имаше храна и пиене. В този миг се чувствах неизказано щастлив. Храната имаше доста необичаен вкус. Кой беше казал, че гладът е най-добрата подправка? Прав е. Обядът ни беше превъзходен. Тънки палачинки от царевично брашно, напоени с някакъв сос, пържен боб, горещо задушено, купа с малки жълти доматчета и кафе — силно, черно и горчиво — какво повече би могъл да желае човек? Нито един чревоугодник не се е наслаждавал на храната така, както й се наслаждавах аз в този миг.
(Отначало малко се засегнах, че се храним в столовата за низшите чинове, вместо да отидем да обядваме с лейтенант Санс при офицерите. Много по-късно си дадох сметка, че страдам от често срещания синдром на цивилните — цивилният, който не е свикнал на военните порядки, несъзнателно приравнява социалното си положение към това на офицера, а не на редовия служещ. Като се позамисли човек, подобна представа е явно нелепа, но при все това е почти общоприета. Е, поне е повсеместно разпространена в Америка… където всеки е „не по-лош от другите и по-добър от повечето“.)
Сержант Домингес си получи ризата обратно. Докато ми търсеха панталон, пратиха една жена (чистачка, предполагам; в Мексиканската брегова охрана явно не служеха жени) да донесе нещо за Маргрете. Това „нещо“ се оказа блуза и широка пола, и двете от памук в крещящи цветове. Простичък и без съмнение евтин костюм, но Маргрете и в него изглеждаше красива.
Никой от двама ни обаче нямаше обувки. Това не ни притесняваше — времето беше топло и сухо. Обувките можеха да почакат. Бяхме нахранени, облечени и на сигурно място — и всичко това с такова горещо гостоприемство, че започнах да мисля мексиканците за най-прекрасните хора на света.
— Миличка — казах след втората чаша кафе, — как да се извиним и да си тръгнем, без да бъдем груби? Мисля, че трябва да намерим американския консул колкото е възможно по-бързо.
— Ще трябва да се върнем в сградата на щаба.
— Още бюрокрация?
— Предполагам, че може да се каже и така. Мисля, че искат да ни разпитат по-подробно как сме се озовали там, където ни намериха. Трябва да се признае, че историята ни звучи странно.
— Предполагам.
Първият ни разговор с коменданта трудно би могъл да се нарече задоволителен. Ако бях сам, той вероятно щеше просто да ме нарече лъжец… но човек, от когото просто блика мъжко самочувствие, едва ли би си позволил да говори по този начин на Маргрете.
Проблемът беше добрият стар „Конге Кнут“.
Корабът не беше потънал, нито пристигнал — той никога не беше съществувал.
Не бях особено изненадан. Дори да се беше превърнал в платноход или в галера, пак нямаше да се учудя. Все пак очаквах да има някакъв кораб със същото име — струваше ми се, че правилата го изискват. Сега обаче ставаше ясно, че не разбирам правилата. Ако въобще ги имаше.
Маргрете ми обърна внимание върху нещо, което потвърди моите съмнения: този Масатлан не беше градът, в който тя бе идвала по-рано. Този беше много по-малък и не можеше да се нарече туристически център. Наистина, дългият кей, на който трябваше да спре „Конге Кнут“, в този свят не съществуваше. Това изглежда я убеди толкова, колкото и летящите машини, че моята „параноя“ е най-неубедителната хипотеза. Бе виждала голям и солиден кей, но сега беше изчезнал. Това я потресе.
Комендантът явно не остана с блестящи впечатления от нас. Разпитва по-дълго лейтенант Санс, отколкото мен и Маргрете и не изглеждаше никак доволен от него.