Дон Амброзио беше надуто нищожество, но въпреки това ми беше приятно да поговоря с него на американски — не английски, а истински американски. Беше родом от Браунсвил, Тексас. Сигурен съм, че родителите му са превивали гръб на полето от сутрин до вечер. Явно използвал политическите си заложби, за да остави зад гърба си своите роднини „чиканос“ и да се уреди на това топло местенце, където работата му беше да обяснява на туристите „гринго“ в страната на Монтесума защо не могат да получат онова, от което отчаяно се нуждаят.
И, разбира се, той го направи.
Оставих Маргрете да води разговора, защото очевидно това й се удаваше далеч по-добре. Тя ни представи като „мистър и мисис Греъм“ — по пътя за насам се бяхме споразумели да използваме това име. Когато ни спасиха, тя беше използвала името „Греъм Хергеншаймър“ и по-късно ми обясни, че това ми дава свобода да избирам: можех да предпочета Хергеншаймър и да обясня, че паметта на слушателите малко ги е подвела — всъщност името, с което съм се представил, е Хергеншаймър Греъм. Не съм ли? Е, тогава трябва да е грешка на езика. Съжалявам…
Предпочетох варианта Греъм Хенгершаймър и впоследствие използвах само името Греъм, за да не усложнявам нещата — за нея аз винаги си оставах с това име, пък и почти две седмици го бях използвал. Преди да изляза от консулството, изрекох още дузина лъжи, с които се опитвах да направя нашата история по-правдоподобна. Нямах нужда от повече усложнения. Мистър и мисис Алек Греъм беше най-удобният вариант.
(И едно малка теологическа забележка: Изглежда много хора смятат, че Десетте Божи заповеди забраняват лъжата. Нищо подобно! Забраната се отнася за лъжесвидетелстването срещу съседа — един специфичен, ограничен и презрян вид лъжа. Няма обаче такова библейско правило, което да забранява простата неистина. Много теолози са на мнение, че нито една човешка социална организация не би могла да просъществува в условията на абсолютна честност. Ако мислите, че опасенията им са лишени от основание, опитайте се да кажете на приятелите си какво наистина мислите за техните наследници — стига да се престрашите!)
След безкрайни повторения (в течение на които „Конге Кнут“ се смали до частна яхта — наша собственост) дон Амброзио ми заяви:
— Няма смисъл, мистър Греъм. Не мога да ви издам дори временен документ, който да замени изгубения ви паспорт, защото вие не ми дадохте и най-мизерното доказателство, че сте американски гражданин.
— Дон Амброзио — отвърнах аз, — изненадан съм. Знам, че мисис Греъм говори с лек акцент — нали ви казахме, че тя е родена в Дания. Но наистина ли мислите, че човек, който не е роден сред прериите, би могъл да говори с моя акцент?
Той йезуитски сви рамене:
— Не съм специалист по произношението в Средния Запад. За моя слух вашето произношение може да води началото си от някой груб английски диалект, след това да сте се ориентирали към сцената — а всеки знае, че за един опитен актьор не представлява трудност да преправи акцента си в зависимост от ролята. Днес Народна република Англия пред нищо не се спира, за да разпростре влиянието си в Щатите. Вие бихте могли да сте от Линкълн, Англия със същия успех, както и от Линкълн, Небраска.
— Наистина ли си вярвате?
— Въпросът не е в това дали си вярвам. Факт е, че не мога да подпиша документ, в който се казва, че сте американски гражданин, без да съм сигурен в това. Съжалявам. Мога ли да направя още нещо за вас?
(Как ли би могъл да направи „още нещо“, когато досега не си помръдна пръста?)
— Може би ще ни дадете някакъв съвет?
— Може би. Само че аз не съм адвокат.
Подадох му копието от сметката на бреговата охрана и му обясних как стоят нещата.
— Редовен ли е този документ и цените в него отговарят ли на действителните?
Той прегледа листа.
— Тези цени са правомерни както по техните, така и по нашите закони. А дали са реални… Не казахте ли, че са ви спасили живота?
— Дума да няма. Е, имаше някакъв нищожен шанс да ни прибере някоя рибарска лодка, ако Бреговата охрана не ни беше открила. Но тя действително ни спаси живота.
— Смятате ли, че животът ви — животът на двама ви — не струва осем хиляди песос? Моят струва значително повече, уверявам ви.
— Не става дума за това, сър. Ние нямаме пари, нито цент. Всичко потъна заедно с яхтата.
— Тогава поискайте да ви пратят пари. Можете да ги получите чрез консулството. Това е, което мога да направя за вас.
— Благодаря ви, но това ще отнеме време. А дотогава как да се оправя в тази ситуация? Казаха ми, че съдията ще поиска пари в брой, и то незабавно.
— О, не е чак толкова зле. Истина е, че тук не позволяват току-така да обявиш несъстоятелност, както при нас, освен това имат доста старомоден закон за затваряне на длъжниците. Те обаче не го използват, а само плашат с него. Вместо да ви прати в затвора, съдът ще се постарае да си намерите работа, с помощта на която да погасите дълга си. Дон Клементе е хуманен съдия — той ще се погрижи за вас.