С това разговорът приключи, ако не се смятат цветистите безсмислици, отправени към Маргрете. Прибрахме си сержант Роберто, който в задната част на къщата се радваше на гостоприемството на прислужничката и готвачката, и се запътихме към съда.
Дон Клементе (съдията Ибанес) по своему беше не по-малко приятен от дон Амброзио. Веднага уведомихме секретаря, че признаваме дълга за действителен, но нямаме пари в брой да го платим, затова дело нямаше. Просто ни казаха да седнем в полупразната зала и да чакаме, докато съдията изслуша останалите. Той на бърза ръка произнесе няколко присъди. Имаше няколко дребни дела за обида, които се решиха с глоба, няколко за дългове и още няколко, чието гледане щеше да продължи по-нататък. Не разбирах твърде добре за какво ставаше дума, а не можех и да питам, защото шепотът ни предизвикваше неодобрително смръщване на вежди. Ясно беше обаче, че съдията не е от най-строгите.
Текущите дела приключиха. Секретарят ни даде знак и ние се присъединихме към „негодниците“ — повечето селяни — които трябваше да плащат глоби или дългове. Озовахме се на дълга платформа, наредени в редица, лице в лице с група мъже. Маргрете попита какво става и получи отговор: „La subasta“.
— Какво значи това? — попитах аз.
— Не мога да ти кажа, Алек. Тази дума не ми е позната.
За останалите длъжници всичко се реши много бързо. Беше ясно, че повечето вече са били тук и по-рано. Накрая пред платформата остана само един мъж от групата, а горе — само ние с Маргрете. Мъжът имаше мазен и преуспяващ вид. Той се усмихна и ми каза нещо. Маргрете му отговори.
— Какво каза? — попитах аз.
— Пита дали можеш да миеш чинии. Аз му обясних, че не говориш испански.
— Кажи му, че мога да мия чинии, то се знае. Само че това едва ли е работа, която би ме задоволила.
Пет минути по-късно дългът ни беше платен в брой на съдебния секретар, а ние се бяхме сдобили с „patron“ — сеньор Хайме Оливера Гусман. Той щеше да плаща на Маргрете по шестдесет песос на ден, а на мен по тридесет, без да се смятат разноските за храна и квартира. Съдебните разноски възлизаха на две хиляди и петстотин песос, освен това дължахме такси за две временни работни визи и за марки за платен военен налог. Секретарят изчисли общата сума на дълга ни, после я раздели и се оказа, че само за сто двадесет и един дни — четири месеца — ще можем да изплатим задълженията си към нашия покровител. Ако, разбира се, не решим през това време да спестим някакви пари.
Накрая той ни насочи към новата ни месторабота — ресторанта „Панчо Виля“. Нашият покровител вече си беше заминал с частния си автомобил. Така е, „патроните“ се возят, а „пеоните“ ходят пеш.
ХI
И слугува Яков за Рахил седем години;
и те му се видяха като няколко дни,
защото я обичаше.
Понякога, докато миех чиниите, аз се развличах да пресмятам колко висока камара от тях е минала през ръцете ми, откакто започнах да работя за моя покровител, дон Хайме. Големината на чиниите в кафе „Панчо Виля“ беше такава, че двадесет от тях образуваха купчина, висока тридесет сантиметра. Пресметнах приблизително, че една чашка с чинийка или две чашки могат да се броят за една голяма чиния, понеже тези предмети не стават за подреждане в купчина. И така нататък.
Големият фар в Масатлан е висок над сто и петдесет метра, само с десетина метра по-нисък от Вашингтонската колона. Спомням си деня, когато завърших първата си купчина с височината на фара. Още преди това бях казал на Маргрете, че ще постигна тази цел някъде в четвъртък или петък.
И го направих — в четвъртък вечерта. Зарязах умивалника и застанах на вратата между кухнята и залата на ресторанта. Улових погледа на Маргрете, вдигнах високо ръце и ги разтърсих като триумфиращ боксьор.
Маргрете, която в този момент приемаше поръчката на някакво семейство, спря да записва и изръкопляска. Наложи се да обясни на гостите си причината, в резултат на което няколко минути по-късно тя спря за малко пред умивалнята и ми подаде банкнота от десет песос, подарък от бащата на семейството, заедно с неговите поздравления. Помолих я да му благодари от мое име и да му предаде, че тъкмо започвам втората си купчина с височината на масатланския фар, която посвещавам на него и семейството му.