Това на свой ред доведе до пристигането на дон Хайме, когото съпругата му беше пратила да провери защо Маргрете си губи времето и прави представления, вместо да си гледа работата… и резултатът беше, че дон Хайме се поинтересува какъв бакшиш са ми дали и прибави още толкова.
Сеньората нямаше никакво основание да се оплаква — Маргрете не само беше най-добрата й келнерка, но и единствената, която говореше езици. В деня, когато започнахме работа за синьор и синьора Валера, бе повикан художник, който изографиса биеща на очи табела с надпис: „ТУК ГОВОРИ АНГЛИСКИ“. По-късно, освен че трябваше да бъде на разположение на англоговорящите гости, Маргрете подготви листове с менюто на английски (в които цените бяха с около четиридесет процента по-високи от тези в менюто изцяло на испански).
Дон Хайме не беше лош шеф. Той беше весел човек и общо-взето се отнасяше добре с работниците си. Бях работил около месец при него, когато той ми каза, че нямало да плати моята част от дълга, ако съдията не бил категоричен, че двамата с Маргрете като семейна двойка не бива да бъдем разделяни (и тогава съм щял да се озова в някоя плантация и да виждам съпругата си от време на време. Както ми каза дон Амброзио, дон Клементе беше хуманен съдия).
Отговорих му, че се радвам, задето съм минал със същата партида, но това просто означава, че, наемайки Маргрете, е направил много добър избор.
Той се съгласи с мен. Бил посещавал тържищата за работници няколко седмици подред, търсейки владееща езици жена или девойка, която да бъде обучена за келнерка, затова платил и моята част от дълга единствено за да получи Маргрете. Той обаче държеше да ми каже, че не съжалява, защото никога не е виждал умивалнята толкова чиста, а чиниите и приборите в такъв безупречен вид.
Уверих го, че за мен е привилегия да допринеса с нещо за поддържането на честта и престижа на ресторанта „Панчо Виля“ и на неговия забележителен собственик, дон Хайме.
Всъщност би трябвало да положа доста усилия, за да не внеса някои подобрения във вида на умивалнята. Когато я поех, първата ми мисъл беше, че подът е пръстен. И така си беше — на него можеха да се отглеждат картофи! Но отдолу под мръсотията, на около сантиметър-два, имаше солидна бетонна плоча. Почистих го и продължих да го поддържам чист — краката ми все още бяха боси. После поисках препарат срещу хлебарки.
Всяка сутрин изтребвах хлебарките и измивах пода. Вечер, преди да си тръгна от работа, посипвах пода с препарата. Струва ми се, че не е възможно човек да победи хлебарките, но може да воюва успешно с тях, дори да ги принуди да се оттеглят и да се задържи на позициите си.
Колкото до качеството на миене, то не би могло да бъде друго. Майка ми беше маниачка на тема чистота и тъй като бях член на голямо семейство, аз миех или бършех чиниите под неин надзор от седмата до тринадесетата си година (после се издигнах — станах разносвач на вестници, което не ми оставяше време за миене на чинии).
Но не мислете, че това е любимата ми работа, само защото я вършех добре. Тя ми се струваше досадна и като дете, и като зрял мъж.
Защо тогава я работех? Защо не избягах?
Не е ли ясно? Миенето на чинии ми позволяваше да бъда близо до Маргрете. Бягството не беше невъзможно за някои длъжници — мисля, че никой не си даваше особен труд да проследява и връща бегълците, които изчезваха през някоя тъмна нощ. Но за една семейна двойка бягството беше немислимо, особено когато едната половинка е биеща на очи русокоса жена в страна, където всички блондинки неизменно бият на очи, а втората е мъж, който не говори испански.
Двамата работехме до изнемога от единадесет сутринта до единадесет вечерта всеки ден с изключение на вторника, като имахме два часа за сиестата и по половин час за обяд и за вечеря. Затова пък можехме да разполагаме с останалите дванадесет часа и целия вторник.
По-хубав меден месец не би могъл да ни предложи и Ниагарския водопад. Живеехме в миниатюрна таванска стаичка в задната част на сградата, в която се помещаваше ресторантът. В стаята беше задушно, но ние не прекарвахме много време в нея през горещите часове на деня, а към единадесет вечерта там вече се дишаше съвсем спокойно, независимо колко горещ е бил денят. В Масатлан повечето временно пребиваващи с нашия социален статус (равняващ се на нула!) не разполагаха с клозет в жилищните помещения. Ние обаче работехме и живеехме в сграда, в която се помещаваше ресторант. Имаше тоалетна с течаща вода, която по време на работния ден се ползваше от всички работници в ресторанта, а през останалите часове — само от нас двамата. (Зад къщата имаше и една съборетина, където понякога се отбивах през деня, но не мисля, че Маргрете някога е влизала там).