— Маргрете?
— Да, Алек.
— Първо, изплакни си устата, после ми поискай прошка.
— В бутилката сигурно е останало достатъчно вино, за да си изплакна устата. Колкото до прошката, не мога да моля да ми простиш за това, което казах. Щях да ти кажа истината, когато и да ме попиташ. Ти обаче не ме попита.
— Изплакни си устата, за да не говориш повече глупости за развод. И ми поискай прошка за мнението, което имаш за мен — че съм способен някога да се разведа с тебе. Ако си капризна и своенравна, мога да те набия, но да ти дам пътя… никога! В бедност и богатство, в болест и здраве, сега и завинаги! Обичам те, жено! Набий си го в главата!
Изведнъж тя се озова в ръцете ми, ридаейки за втори път, откакто я познавах, а аз правех единственото възможно в тази ситуация — целувах я.
Чух зад гърба си ръкопляскания и се обърнах. В този делничен за повечето хора ден уж бяхме сами на върха на хълма. Сега обаче установих, че имаме публика в лицето на двама безпризорни малчугани, толкова млади, че полът им не можеше да се определи. Едното хлапе улови погледа ми и още веднъж изръкопляска, издавайки с уста звуци като от целувка.
— Марш оттук! — изревах аз. — Изчезвайте, да ви няма! Vaya con dios! Правилно ли беше, Марго?
Тя им каза нещо и двамата хлапаци си заминаха, но преди това още малко се покикотиха. Аз самият имах нужда от това прекъсване. Бях казал на Маргрете онова, което трябваше да й кажа, защото се налагаше незабавно да я успокоя и да й вдъхна увереност след това нейно глупаво и доблестно изказване. Въпреки това се чувствах разтърсен до дъното на душата си.
Започнах да говоря, после реших, че съм казал достатъчно за този ден. Маргрете обаче също мълчеше. Тишината ставаше мъчителна. Чувствах, че не можем да оставим нещата в такава висяща несигурност.
— Каква е твоята вяра, момичето ми? Юдаизъм? Сега си спомних, че в Дания има и евреи. Не всички датчани са лютерани.
— Има евреи, вярно е. Но едва ли повече от един на хиляда. Не, Алек. Има… има по-стари богове.
— По-стари от Йехова? Не е възможно!
Маргрете не каза нищо. Това беше характерно за нея — когато не беше съгласна, тя мълчеше. Изглежда не държеше да печели споровете, в което се различаваше от деветдесет и девет процента от хората… Много от тях са готови по-скоро земята да се разтвори под тях, отколкото да изгубят спора.
Изведнъж се озовах в положение да поддържам пренията и за двете страни, за да не замрат поради липса на хранителна среда.
— Вземам си думите назад. Не би трябвало да казвам „невъзможно“. Просто изхождах от общоприетата хронология на епископ Ашър. Ако се съгласим с неговата периодизация, светът е бил създаден преди пет хиляди деветстотин деветдесет и осем години, през октомври ще се навършат. Разбира се, тези изчисления сами по себе си нямат връзка със Светото писание. Хейлс е стигнал до други цифри — май че бяха седем хиляди четиристотин и пет години. Не съм съвсем сигурен, когато пиша се справям по-добре. И други учени дават малко по-различни числа. Но всички те са единодушни, че около четири или пет хиляди години преди Христа се е случило нещо уникално — Сътворението. Тогава Йехова създава света, а след това и времето. Времето не може да съществува самостоятелно. Оттук следва, че нищо и никой, нито човек, нито бог може да бъде по-старо от Йехова, защото Той е създал времето. Разбираш ли?
— Предпочитам да не ти отговоря.
— Скъпа моя, аз просто се опитвам да водя интелектуален разговор. Не съм искал, не искам и никога няма да поискам да те обидя. Казах ти как стоят нещата според ортодоксалното летоброене. Ясно е, че ти използваш някакъв друг начин на изчисление. Няма ли да ми кажеш какво представлява? Така ли ще се нахвърляш върху бедния стар Алекс всеки път, когато се осмели да си отвори устата? Обучен съм за свещеник в църква, която набляга на проповедта, затова дискусията за мен е нещо толкова естествено, колкото е плуването за рибите. Но сега е твой ред да проповядваш, а аз ще слушам. Разкажи ми за тези по-стари богове.
— Ти ги знаеш. Утре честваме най-стария и най-великия от тях. Средата на всяка седмица е посветена на него.
— Днес е вторник, значи утре е сряда. Вотан! Той ли е твоят бог?
— Один. „Вотан“ е немският вариант на това старонорвежко име. Отецът Один и двамата му братя са създали света. Отначало била пустотата, нищото, а нататък звучи почти като Битието, та чак до Адам и Ева, но там те се казват Аскр и Ембла.
— Може би наистина става дума за едно и също, Маргрете.
— Какво искаш да кажеш, Алек?
— Библията е Божие слово, особено онзи английски превод, познат като „Библията на крал Джеймс“, защото всяка дума от този превод е плод на молитвите и неуморния труд на най-големите учени — и за всяка разлика в тълкуването, дори и най-дребната, е търсена помощта на самия Господ Бог в отправените към него молитви. Ето затова Библията на крал Джеймс е самото Божие слово. Никъде обаче не е казано, че то е единственото. Свещените писания на други народи, в друго време и на друг език, също могат да бъдат породени от историята… стига да са съпоставими с Библията. Ти говореше точно за това, нали?