— Дали едно невръстно дете вярва в благите намерения на Създателя, когато му разбиват главата в камъните? И после, когато отива направо в ада, дали благодари на Бога за Неговата безкрайна Мъдрост и Доброта?
— Маргрете, какво говориш, за Бога!
— Говоря за онези места в Стария завет, където Йехова направо заповядва да се убиват младенците, и някои от тях трябва да бъдат убити, като им разбият главите в камъните. Погледни псалма, който започва с „По реките вавилонски…“ Виж и словото на Бог Йехова в Хозея: „Децата им ще бъдат разкъсани на парчета, а жените, които носят дете, ще бъдат разпорени“. Спомни си за Елисей и мечките. Алек, ти можеш ли да повярваш, че твоят Бог е накарал мечките да разкъсат онези малки деца само защото са се подигравали с плешивата глава на един старец?
Тя зачака.
Аз също чаках. Тя първа наруши мълчанието:
— Как мислиш, дали тази история с мечките и четиридесет и двете деца е истинското Божие слово?
— Разбира се, че е Божие слово! Но аз не мога да претендирам, че го разбирам напълно. Маргрете, ако искаш подробни разяснения върху всичко, което Бог е правил, моли се на Него самия да те просветли, вместо да се нахвърляш върху мен.
— Не съм искала да се нахвърлям върху тебе, Алек. Извинявай.
— Няма за какво. И аз никога не съм разбирал тази история с мечките, но не съм позволил тя да разклати вярата ми. Може да има някакъв иносказателен смисъл. Искам обаче да те попитам, скъпа, нима твоят Татко Один няма също толкова кървава биография?
— Не чак толкова. Йехова е унищожавал град след град, всички мъже, жени и деца, та дори и невръстните младенци. Один е убивал само в битки, когато противниците му са се равнявали по сила на неговата. Но според мене най-важната разлика се състои в това, че Татко Один не е всемогъщ и не претендира да е всемъдър.
(Умно. Тяхната теология е избегнала опасността да си строши зъбите в този костелив орех… Но как могат да го назовават „Бог“, ако не е всесилен?)
Тя продължи:
— Алек, любов моя, не искам да нападам вярата ти. Това не ми доставя никакво удоволствие и изобщо не съм имала намерение да го правя. Надявам се, че подобно нещо няма да се случи повече. Но ти ме попита направо дали приемам мъдростта на „Светото писание“, подразбирайки твоята Библия. Аз също съм длъжна да ти отговоря направо. Не, не я приемам. Йехова или Яхве от Стария завет ми се струва един садистичен, кръвожаден злодей, комуто не струва нищо да изтреби цели народи. Не мога да разбера как е възможно да го отъждествяват с кроткия Христос от Новия завет, дори и чрез тайнствената Троица.
Понечих да отговоря, но тя беше поела дъх:
— Скъпи мой, преди да приключим този разговор, искам да ти кажа нещо, върху което съм размишлявала доста. Може ли твоята религия да предложи някакво обяснение на чудото, което ни се случи? На мен веднъж, а на тебе два пъти? Каква е тази смяна на световете?
(Аз самият непрекъснато си задавах този въпрос!)
— Не знам. Трябва да призная, че няма обяснение. Бих искал Библията да ми е под ръка, за да го потърся. Аз обаче се порових в паметта си и не открих нищо, което би могло да ме подготви за случилото се. — Въздъхнах. — Много неприятно чувство. Но… — аз й се усмихнах, — Божественото провидение ми прати тебе. Нито една земя не е чужда за мен, щом там е Маргрете.
— Скъпи Алек! Попитах те, защото старата религия предлага такова обяснение.
— Какво?!
— То никак не е радващо. В началото на този цикъл Локи е бил победен. Знаеш ли кой е Локи?
— Горе-долу. Който прави пакости.
— „Пакости“ е твърде меко казано. Той върши зло. Хиляди години Локи е бил пленник, прикован към голяма скала. Алек, краят на всеки цикъл в историята започва по един и същ начин. Локи успява да се освободи от веригите си… и настъпва хаос. — Тя ме погледна тъжно. — Извинявай, Алек… но аз съм сигурна, че Локи е свободен. Всички признаци са налице. Сега може да се случи всичко. Навлизаме в Залеза на Боговете. Рагнарок иде. Наближава краят на нашия свят.
ХII
В оня час ще стане голям трус,
и десетата част на града ще падне;
а от труса ще загинат седем хиляди
имена човешки; останалите пък ще се
изплашат и ще въздадат слава на
небесния Бог.
Измих още една купчина чинии с височината на масатланския фар, докато размишлявах върху онова, което ми каза Маргрете през чудния следобед на Ледниковия хълм. Аз обаче никога повече не подхванах тази тема. Тя също не говореше нищо — Маргрете никога не спори, ако има достатъчно уважителни причини да мълчи.