Дали бях повярвал на теорията й за Локи и Рагнарок? Разбира се, че не! Е, нямах нищо против Армагедон да бъде наричан Рагнарок. Дали Исус или Йешуа, Мария или Мириам, Йехова или Яхве — какво значение имаше словесният символ, щом и говорещият, и слушателят подразбират едно и също явление! Но Локи?! Да повярвам, че един митичен полубог на някакъв невеж, варварски народ може да променя цялата вселена? Хайде стига!
Аз съм съвременен човек, отворен за новото, но не чак толкова, че вятърът да свири в главата ми. Някъде в Светото писание се криеше рационалното обяснение на бъркотията, в която се озовахме. Не беше нужно да го търся в приказките за призраци на отдавна покойни езичници.
Съжалявах, че нямам под ръка Библията. Е, без съмнение в базиликата на три преки от нас можеше да се намери католическа Библия… на латински или испански. Трябваше ми Библията на крал Джеймс. Сигурно някъде в този град все имаше някой и друг екземпляр, но къде да го търся? За пръв път в живота си завидях на изключителната памет на Павел Проповедника (преподобния Пол Балониъс), който в средата на миналия век кръстосвал на шир и длъж централните щати, проповядвайки Словото Божие без книга. Брат Павел бил известен с това, че можел да цитира по памет който и да е пасаж от Библията, главата и номера на пасажа — и обратното, да посочи точното място, главата и номера на всеки прочетен му откъс.
Бях се родил твърде късно, за да познавам Павел Проповедника и никога не съм виждал на какво е способен. Но изключителната памет е талант. Бог често дарява хората със способности и аз не се съмнявах, че брат Павел е бил от надарените. Той умрял внезапно, по загадъчен и може би греховен начин — по думите на професора, който ми предаваше история на мисионерството, човек трябва да внимава много, когато проповядва на омъжена жена насаме.
Аз нямах дарбата на Павел. Мога да цитирам по памет първите глави на Битието и някои от Псалмите, както и разказа на Лука за раждането на Исус, заедно с още някои откъси. Но за да реша сегашния проблем, трябваше да проуча в подробности всички пророци, особено пророчеството, известно като Откровение на Свети Йоан Богослов.
Наистина ли Армагедон наближаваше? Настъпил ли беше часът на Второто пришествие? Дали аз самият щях да бъда жив, когато прозвучи тръбният глас?
Тръпки ме побиваха при тази мисъл, но беше невъзможно да се отърва така бързо от нея. Много милиони ще са живи в този велик ден, сред това огромно войнство може да е и Александър Хергеншаймър. Щях ли да чуя Неговия зов и да видя как мъртвите се надигат, а после заедно с тях „да се възнеса в облаците, за да срещна Бога в небесата“ и да остана с Него, както беше обещано? Най-вълнуващият пасаж във Великата Книга!
Не можех впрочем да бъда сигурен, че аз самият ще бъда сред спасените в този ден, дори и да го доживеех в плът и кръв. Това, че си упълномощен да проповядваш Евангелието, изобщо не увеличава шансовете ти. Свещениците си дават сметка за тази сурова истина (ако са достатъчно честни пред себе си), но миряните понякога си мислят, че духовникът е в привилегировано положение.
Нищо подобно! За свещеника няма оправдание. Той не може да се извини с незнанието си или да посочи младостта и липсата на опит като основание за снизхождение, не може да се позове на непознаването на закона или на която и да било друга причина, докато мирянинът, дори и несъвършен, би могъл да разчита на спасение.
Знаейки това, аз бях принуден да призная, че действията ми в последно време не дават основание да разчитам, че ще съм сред спасените. Вярно, бях твърд във вярата. Някои хора изглежда си мислят, че това положение е някаква даденост и не се променя, нещо като дипломата от колежа. Братко, не разчитай на това! Аз си давах ясна сметка, че напоследък съм натрупал немалко грехове. Прекомерна гордост. Злоупотреба с алкохол. Алчност. Разврат. Изневяра. Съмнение. И така нататък…
И, което е най-лошото, не изпитвах разкаяние за най-тежките от тях…
Фактите говореха, че Маргрете няма да бъде в списъците на спасените и определени за рая, затова и аз нямах никакъв интерес да ида там. Да ме прости Господ, но това беше самата истина.
Бях искрено загрижен за безсмъртната душа на Маргрете.
Тя не можеше да се надява на втори шанс, както душите на хората от дохристиянската ера. Беше родена в лоното на лютеранската църква — не моята, но нейна предшественица, предтеча на всички протестантски църкви, най-ранният плод — „Храната на червеите“ (Когато бях момче, в неделното училище това „храна на червеите“ предизвикваше у мен асоциации, които нямаха нищо общо с теологията.)