Други данни няма нито в Светото писание, нито в римските граждански записи.
Ето това е! Според теорията на „хилядниците“ Страшният съд трябва да се очаква след около двадесет и пет години… или днес следобед!
Тази несигурност не би ме лишила от сън, ако не беше Маргрете. Но как можех да спя, когато над любимата ми е надвиснала заплахата да бъде захвърлена в Бездънната яма и да страда там во веки веков?
Вие какво бихте направили?
Опитайте се да си представите как съм застанал бос на мръсния под и мия чинии, за да платя дълговете си, и в това време размишлявам задълбочено над проблеми от първостепенно значение. Смешна гледка! Но миенето на чинии не е работа, която изисква да напрегнеш всичките си умствени сили. Аз я върша по-добре, когато умът ми е зает с разнищването на някой труден въпрос.
Понякога сравнявах сегашното си положение с това, което бях доскоро, и се чудех защо трябва да мина през лабиринт, за да се добера до дома, който сам си бях изградил.
А исках ли наистина да се върна? Там беше Абигейл и макар многоженството да е нещо приемливо в Стария завет, в четиридесет и шестте щата беше съвсем друго. Въпросът беше решен веднъж завинаги, когато артилерията на Съюзната армия унищожи крепостта на антихриста в Солт Лейк Сити и под неин надзор тези безнравствени „семейства“ бяха разбити и разпръснати.
Да се откажа от Маргрете в полза на Абигейл — това беше твърде висока цена за удоволствието да си върна властта и влиянието, с които до неотдавна се ползвах. Но аз обичах работата си и всички свързани с нея блага, на които заслужено се радвах. Изминалата година беше най-успешната от създаването на фондацията — имам предвид сдружението с нетърговска цел „Църковно обединение за благоприличие“. „Нетърговска цел“ не означава, че организацията ни не може да плаща добри заплати и дори премии, а аз заемах добре платена длъжност след тази най-успешна година в нашата история, когато фондовете ни значително се увеличиха и заслугата за това беше най-вече моя — като заместник на ръководителя първостепенната ми задача беше да държа хазната пълна.
Но това, което ми доставяше истинско удоволствие, беше добрата реколта, която пожънахме в полето на закона, защото увеличаването на фондовете само по себе си не означава нищо, ако програмите ни за духовно усъвършенстване не постигнат целта си.
Изминалата година ни зарадва със следните постижения:
1. Федерален закон, обявяващ аборта за углавно престъпление.
2. Федерален закон, според който производството, продажбата, притежаването, изнасянето, транспортирането и/или използването на противозачатъчни средства или приспособления се смята за углавно престъпление и се наказва със затвор за не по-малко от една година и един ден и не повече от двадесет години за всяко провинение. Същият закон премахва съществуващата досега лицемерна уговорка: „С профилактична цел“.
3. Федерален закон, с който не се забранява хазартът, но контролът и издаването на разрешителни преминават под федерална юрисдикция. Малко по малко проблемът щеше да се реши окончателно — стъпвайки на тази основа, ние можехме постепенно да отнемаме от територията на двете най-големи свърталища на порока — Невада и Ню Джърси. Разделяй и владей!
4. Решение на Върховния съд — с наше участие като консултанти — според което обществените норми, валидни за големите и среднонаселените градове, трябва да са в сила във всеки град, независимо в кой щат (делото „Томкинс срещу Обединението на разпространителите на информация“).
5. Реален напредък в кампанията ни за поставянето на тютюна под контрол като един от наркотиците, с помощта на хитър тактически ход — въвеждане на формулировката „вещества, които се запалват и се вдишват“, разграничавайки го по този начин от смъркането и дъвкането на тютюн.
6. Напредък на ежегодния ни национален събор по някои въпроси, от които живо се интересувах. Един от тях беше как да премахнем освобождаването от данъци за частните училища, които не са ориентирани към никоя християнска секта. Все още нямахме ясна политика по този въпрос заради деликатния проблем с католическите училища. Трябваше ли да разпрострем крилото си и над тях или беше дошло времето да ги ударим? Съюзници ли са ни католиците или врагове — този въпрос беше твърде важен за нас, които стояхме на предните огневи позиции.
Не по-малко труден за разрешаване беше и еврейският проблем. Възможно ли беше някакво хуманно решение? Ако не, тогава какво? Трябваше ли да заемем категорично становище и да се захванем за работа? Това се обсъждаше само в ограничен кръг.