(Така беше. Не се бях замислял върху това заради убедеността си, че е задължение на работодателя към хората му.)
— Дон Хайме, когато изплатихте дълга ни, секретарят в съда изчисли след колко време договорът ни ще бъде изпълнен. Той каза, че задълженията ни ще бъдат погасени след сто двадесет и един ден. Лично ми го каза!
— Тогава идете при секретаря и го обсъдете с него.
С тези думи дон Хайме ми обърна гръб.
Това ме отрезви. Този път дон Хайме изглеждаше толкова склонен да постави въпроса пред някой упълномощен орган, колкото преди това показваше неохота да отнесе въпроса за бакшишите на Маргрете към съда. За мен това означаваше, че опитът му с подобен род договори го кара да се чувства уверен в резултата и може да застане пред съдията и секретаря без страх, че ще отсъдят в негова вреда.
Успях да обсъдя въпроса на спокойствие с Маргрете едва късно вечерта.
— Как е възможно да направя такава грешка, Марго? Мислех, че секретарят е пресметнал всичко, преди да ни накара да подпишем договора за задълженията си. Сто двадесет и един ден. Така ли е?
Тя не отговори веднага и аз продължих да настоявам:
— Не ми ли го каза точно така?
— Алек, независимо от факта, че сега обикновено мисля на английски, а в последно време и на испански, когато ми се наложи да смятам, мисля на датски. Датската дума за „шестдесет“ е „tres“, което пък на испански означава „три“. Разбираш ли колко лесно бих могла да се объркам? Сега вече не съм сигурна дали ти казах „Ciento y veintiuno“ или „Ciento y sesentiuno“, защото не помня числата на английски или на испански, а на датски. Мислех, че сам си го пресметнал.
— Ама разбира се! Секретарят не каза нито една дума на английски, а тогава аз не знаех нито дума испански. Сеньор Муньос се обърна към тебе, а ти ми преведе онова, което каза. По-късно аз си направих изчисленията и те потвърдиха казаното от него. Или от тебе. По дяволите, не знам!
— Защо тогава не го забравим, докато не ни се удаде случай да попитаме сеньор Муньос?
— Марго, не те ли разстройва мисълта, че ще трябва да робуваме в тази кочина пет седмици повече?
— Разстройва ме, но не чак толкова. Винаги ми се е налагало да работя, Алек. Работата на кораба беше по-трудна от учителстването, затова пък можех да пътувам и да видя непознати места. Сервирането в ресторанта е малко по-тежко от почистването на стаите на „Конге Кнут“, но тук си ти и това компенсира всичко. Искам да отида с тебе в родината ти… но тя не е моя родина и желанието ми да замина не е толкова силно като твоето. За мен сега родината е там, където си ти.
— Скъпа, разсъжденията ти са толкова логични и разумни, толкова цивилизовани, че понякога направо ми връзваш ръцете.
— Не съм имала такова намерение, Алек. Искам само да спрем да се тормозим, докато не се срещнем със сеньор Муньос. А в момента имам желание да ти разтрия гърба, докато се отпуснеш.
— Убедихте ме, мадам! Но само при условие, че ми позволите да разтрия бедните ви уморени крачка, преди да започнете да масажирате гърба ми.
Този вариант устройваше и двама ни. „О, животът започва отново!“
Просяците не могат да бъдат придирчиви. На сутринта станах рано, видях се с разсилния на секретаря и научих от него, че не мога да се срещна със сеньор Муньос преди приключването на заседанията за деня, затова наполовина се уговорих за вторник след приключването на делата — казвам „наполовина“, тъй като задължението да се явим се отнасяше само за нас, но не и за секретаря. (Но ако е рекъл Бог, той щеше да бъде там.)
И така, във вторник както обикновено отидохме на излет, тъй като не можехме да се срещнем със сеньор Муньос преди четири следобед. Облеклото ни обаче беше празнично, а не като за пикник — тоест бяхме си обули обувките, бяхме се изкъпали сутринта, а аз бях избръснат и облечен в най-хубавите си дрехи (от стария гардероб на дон Хайме, но чисти и изгладени), вместо в износения панталон от бреговата охрана, с който работех в кухнята. Маргрете носеше пъстрите одежди, с които се беше сдобила през първия ни ден в Масатлан.
И двамата се постарахме да не се появяваме в съда потни и прашни. Защо си мислехме, че това има някакво значение, не мога да кажа. Но някак си бяхме убедени, че приличието изисква явяването ни в съда в най-добър вид.
Както обикновено, минахме край фонтана, за да се видим с нашия приятел Пепе, преди да свием към хълма. Той ни се усмихна с искрена радост и започна размяна на любезности, с които испанският е така богат, докато в английския почти не се срещат. Ежеседмичните ни посещения при Пепе се бяха превърнали във важна част от нашия социален живот. Вече знаехме повече за него — не от самия Пепе, а от Аманда — и това ме караше да го уважавам още повече.