Пепе не беше роден сакат (както си мислех по-рано). На времето бил шофьор и пътувал с камион през планините чак до Дуранго, а и по-далеч. После при катастрофата Пепе останал затиснат под купа железа в продължение на два дни, докато го открили. Закарали го в болницата „Света Богородица“ без някакви видими признаци на живот.
Пепе обаче се оказал невероятно жилав. Четири месеца по-късно напуснал болницата. Някой събрал помощи, за да му купят количката. Той получил официално разрешение от властите да проси и заел мястото си край фонтана — приятел с проститутките, приятел и с „доновете“, с вечната си широка усмивка към нещастието, пратено му от съдбата.
След като отделихме подобаващо време да си побъбрим и да разменим любезности за здравето и самочувствието както на присъстващите, така и на общите познати, преди да се обърнем да си вървим, аз предложих на нашия приятел банкнота от едно песо.
Той ми я подаде обратно.
— Двадесет и пет сентавос, приятелю. Нямаш ли дребни? Или да ти върна ресто?
— Пепе, приятелю, ние ще се радваме, ако приемеш от нас този скромен подарък.
— Не, не! На туристите им съдирам кожата и пак ми е малко, но от вас, приятелю, няма да взема повече от двадесет и пет сентавос.
Не се опитах да споря. В Мексико ако човек не държи на достойнството си, с него е свършено.
Ледниковият хълм е висок стотина метра. Изкачихме го много бавно. Вървях отзад, за да съм сигурен, че Маргрете няма да стигне горе без дъх. По някои признаци бях почти сигурен, че е бременна. Тя обаче явно не беше склонна да обсъжда въпроса с мен, а аз, разбира се, не можех да подхвана разговора пръв.
Намерихме нашето любимо място, където можехме да се скрием под сянката на едно дръвче и в същото време да наблюдаваме всичко наоколо — на север Калифорнийския залив, на запад Тихия океан и онова, което може би бяха облаците, увенчаващи върха на Baja California на триста километра от нас, на югозапад протежението на нашия полуостров до Cerro Vigia (Стражевия хълм) с красивата Playa de las Olas Atlas между него и нашето възвишение, а отвъд Стражевия хълм — Cerro Creston, където се извисяваше гигантският фар — Farro, най-високата точка на полуострова. На юг погледът обхващаше целия град чак до пристана на бреговата охрана. На изток и североизток се простираха планините, скриващи отдалечения на двеста и петдесет километра Дуранго… но днес въздухът беше толкова прозрачен и имахме чувството, че само да протегнем ръка, ще докоснем тези върхове.
Масатлан беше пръснат в краката ни като някакво куклено градче. Даже базиликата отгоре изглеждаше не като впечатляваща с размерите си църква, а като архитектурен макет. За стотен път се чудех как католиците, с техните обикновено бедстващи миряни, могат да строят толкова хубави църкви, докато колегите им протестанти в същото време трябва да ипотекират имуществото си, за да издигат далеч по-скромни съоръжения.
— Виж, Алек! — Маргрете сочеше нагоре. — Анибал и Роберто си имат нов „аероплан“!
И наистина, сега на кея на Бреговата охрана имаше два аероплана. Единият беше гротескното водно конче, на което дължахме спасението си; новият изглеждаше съвсем иначе. Отначало си помислих, че е потънал край пристана. Ските, върху които по-старата машина се крепеше върху водата, напълно липсваха при тази нова конструкция.
После се досетих, че новата машина е в буквалния смисъл на думата летяща лодка. Корпусът й беше като плувка или корито, но при всички случаи беше водонепроницаем. Двигателите бяха вдигнати над крилете.
Никак не бях сигурен, че може да се има доверие на тези радикални промени. Непретенциозната сигурност на машината, в която летяхме, беше повече по моя вкус.
— Алек, хайде да ги навестим следващия вторник.
— Добре.
— Мислиш ли, че Анибал ще ни покани да се повозим на новия му аероплан?
— Ако комендантът знае за това, съмнявам се.
Не и казах, че тази модерна купчина ламарини не ми вдъхва доверие — Маргрете винаги проявяваше завидно безстрашие.
— Но можем да им идем на гости и да помолим да ни го покажат. Лейтенант Анибал ще бъде доволен. Роберто също. Хайде да ядем.
— Прасчо! — засмя се тя, постла покривката и започна да нарежда върху нея храна от кошницата, която носех. Вторниците даваха възможност на Маргрете да редува мексиканските гозби на Аманда със собствените си датски и интернационални кулинарни приумици. Днес беше решила да направи датски сандвичи филийки, които датчаните обожават, пък и не само те, а всички, които имат възможността да им се насладят. Аманда разрешаваше на Маргрете да прави каквото си поиска в кухнята, а сеньора Валера не се бъркаше — тя никога не стъпваше там по силата на примирие, намерило място още преди нашето постъпване. Аманда беше жена с характер.