Днешните сандвичи бяха отрупани с крехки вкусни скариди, с които се слави Масатлан, но това беше само началото. Спомням си, че имаше шунка, пуйка, хрускав кълцан бекон, майонеза, три вида сирене, няколко вида кисели краставички, малки чушлета, някаква неизвестна риба, тънки резенчета телешко, пресни домати, доматено пюре, три вида салати и нещо, което прецених като пържени патладжани. Но, слава Богу, не е нужно да знаеш какво ядеш, за да му се наслаждаваш. Маргрете сложи всичко това пред мен и аз доволен започнах да нагъвам така, че ми пращяха ушите — нищо, че не знаех какво точно ям.
Един час по-късно вече се оригвах, но се правех, че няма такова нещо.
— Маргрете, казвал ли съм ти днес, че те обичам?
— Да, но беше отдавна.
— Е, сега ти го казвам. Ти си не само красавица, радост за окото и добре сложена, но си и чудесна готвачка.
— Благодаря ви, сър.
— Искаш ли да отдам дължимото и на прекрасните ти интелектуални качества?
— Не, не е необходимо.
— Както желаеш. Ако промениш решението си, уведоми ме. Престани да прибираш, аз ще оправя всичко след малко. Легни тук и ми кажи защо още продължаваш да живееш с мен. Едва ли е заради готварските ми умения. Сигурно защото съм най-добрият мияч на чинии по западния бряг на Мексико?
— Да.
Тя продължи да прибира и не спря, докато не почисти идеално всичко. Остатъците от обяда прибра обратно в кошницата, за да ги върне на Аманда.
После тя легна до мен и обви шията ми с ръка. Изведнъж вдигна глава и се ослуша.
— Какво е това?
— Кое?…
В този миг и аз го чух. Някакъв далечен грохот, който се усилваше — като тракането на влак на завой. Но най-близката железница, която водеше на север към Чиуауа и на юг към Гуадалахара, беше доста отдалечена от нас, оттатък полуострова на Масатлан.
Грохотът се усили. Земята започна да се тресе. Маргрете седна.
— Алек, страх ме е!
— Не се бой, скъпа, аз съм тук.
Пресегнах се и я придърпах към себе си, притискайки я здраво, докато земята под нас се тресеше и тътенът все повече се усилваше, докато стана оглушителен.
Ако някога сте преживявали земетресение, колкото и слабо да е било, тогава ви е ясно и без думи какво изпитвахме. Ако никога не сте били свидетели на такъв трус, просто няма да ми повярвате — и колкото по-точно ви го описвам, толкова по-малко ще ми вярвате.
Най-лошото при земетресенията е това, че наоколо няма нищо стабилно, за което да се заловите… но най-плашещ е шумът, адският грохот във всичките му разновидности — трошенето на притиснатите една в друга скали под вас, трясъкът на рушащи се сгради, писъците на ужасените хора, виковете на ранените и затрупаните, воят и ревът на животните, застигнати от бедствието, което не разбираха.
И това нямаше спиране.
Ужасът продължи безкрайно, после дойде най-силният трус и градът се сгромоляса.
Аз го чух. Шумът, който беше достигнал предела си, сега стана двойно по-силен. Успях да се надигна на лакът и да се огледам. Куполът на базиликата се пръсна като сапунен мехур.
— Погледни, Марго! Не, недей, ужасно е!
Тя мълчаливо се надигна. Лицето й беше бяло като на мъртвец. Продължавах да я притискам към себе си и да гледам надолу към полуострова оттатък Cerro Vigia — там беше фарът.
Той се накланяше.
Докато го гледах, той се пречупи по средата и бавно и величествено се срина на земята.
Извън пределите на града край кея се виждаха аеропланите на бреговата охрана. Те подскачаха в някакъв бесен танц. Едното крило на новия аероплан се потопи, водата го подхвана… и тогава го изгубих от поглед, защото в този миг над града се вдигна облак — праха от хилядите тонове натрошена зидария.
Насочих погледа си към ресторанта и го открих: „EL RESTAURANTE PANCHO VILLA“. Докато се взирах, стената, на която беше окачена табелата, се нагърчи и рухна на улицата. Вдигналата се прах скри гледката.
— Маргрете! Свърши се. Ресторантът го няма. — Аз посочих нататък.
— Нищо не виждам.
— Казвам ти, че вече го няма. Разрушен е. Благодаря на Бога, че Аманда и момичетата днес не са на работа!
— Да. Алек, няма ли да свърши някога това?
И изведнъж се свърши — далеч по-внезапно, отколкото беше започнало. Като по чудо прахта беше изчезнала. Нямаше тътен, нямаше писъци на ранени и умиращи, нямаше рев на животни.
Фарът си беше на мястото.
Погледнах наляво от него, за да проверя там ли са аеропланите. Нямаше ги. Не се виждаха дори пилоните, към които трябваше да бъдат привързани. Насочих погледа си към града. Там цареше безметежно спокойствие. Базиликата беше незасегната и прекрасна. Потърсих с очи табелата на „Панчо Виля“.