Какво ми оставаше тогава? Бях прегледал обявите за работа в забравения от някого в мисията „Ногалес Таймс“. За данъчен инспектор не ставах. Не бях механик. Не знаех какво значи „програмист“, но не бях такъв, както не бях и „компютърен“ не знам си какво. Нито медицинска сестра или изобщо някакъв специалист в областта на здравеопазването.
Можех да продължа до безкрай с изброяването на нещата, които не съм, но за една нощ нямаше да стана специалист. Това беше празна работа. Единственото, което можех да направя — което щеше да храни Маргрете и мен — беше онова, което волю-неволю вършех като пеон.
Един компетентен и надежден мияч на чинии няма да умре от глад. (Много по-вероятно е да умре от скука.)
В първия ресторант миришеше лошо и кухнята ми се стори мръсна, така че побързах да си тръгна. Второто място беше в кухнята на хотел от голяма верига, с няколко миячи. Шефът ме огледа и заяви:
— Тази работа е за мексиканци. Няма да ви хареса тук.
Опитах се да го разубедя, но той не ми обърна никакво внимание.
Третото място обаче беше точно това, което ми трябваше. Ресторант, малко по-голям от „Панчо Виля“, с чиста кухня и управител, който не виреше нос повече от нормалното.
Той ме предупреди:
— За тази работа се плаща минимално и не се предвиждат повишения. Едно ядене дневно за сметка на ресторанта. Ако те хвана да отмъкнеш нещо, ако ще клечка за зъби да е, изхвърчаш на момента. Втори шанс няма. Ще работиш колкото часа кажа и ще ти нагласям работното време както ми е удобно. В момента ще ми трябваш от обяд до четири и от шест до десет — пет дни седмично. Можеш да работиш и шест дни, но няма да има извънредно заплащане. За извънреден труд ще ти се плаща, ако се наложи да работиш повече от осем часа на ден или четиридесет и осем часа седмично.
— О’кей.
— Добре, дай сега да ти видя социалната осигуровка.
Подадох му зелената си карта.
Той ми я протегна обратно.
— Очакваш от мен да ти плащам дванадесет долара и половина на час въз основа на някаква си зелена карта? Ти не си мексиканец. Искаш да ми навлечеш неприятности с властите ли? Откъде си взел тази карта?
Изпях му песничката, която бях подготвил за имиграционната служба:
— Изгубихме всичко. Не мога дори да телефонирам и да помоля някого да ми прати пари. За да си разполагам с парите, трябва най-напред да си ида у дома.
— Можете да потърсите съдействието на обществеността.
— Ужасно съм горд, мистър! (Не знам как може да стане това, нито мога да докажа, че аз съм „аз“. Спри да ме разпитваш и ме остави да си мия чиниите!)
— Радвам се да го чуя. Това, че си „ужасно горд“. Би трябвало да има повече като тебе в тази страна. Върви в Социално осигуряване и ги накарай да ти издадат нова карта. Те ще се съгласят, дори и да не си припомниш номера на старата. После се върни тук и започвай работа. М-м… Ще те зачисля на ведомостта още сега, но ще трябва да се върнеш и да изкараш пълен работен ден, за да ти платя.
— Това е повече от добре. Къде се намира Социалното осигуряване?
Запътих се към федералната служба и там отново изпях песничката си, като украсявах нещата само там, където беше нужно. Сериозната млада дама, която ми издаде картата, държеше да ми изнесе лекция за социалното осигуряване — явно я беше научила наизуст. Бас държа, че никога не е имала друг „клиент“ (както ме нарече), който да я слуша така внимателно. Всичко това беше ново за мен.
Посочих името „Алек Л. Греъм“. Не беше съзнателно решение. Бях използвал това име в продължение на седмици и се отзовавах на него машинално — нямаше начин да й кажа: „Извинете, госпожице, всъщност името ми е Хергеншаймър.“
Започнах работа. През почивката от четири до шест се върнах в мисията и там научих, че и Маргрете си е намерила работа.
Беше временно, само за три седмици, но това прекрасно ни устройваше. Готвачката на мисията не беше ползвала отпуск повече от година и искаше да иде във Флагстаф да навести дъщеря си, която тъкмо беше родила. По тази причина Маргрете временно щеше да поеме нейната работа — и да ползва стаята й, също временно.
Така че брат и сестра Греъм бяха в страхотно положение — временно.
ХIV
Па се обърнах и видях под
слънцето, че не на пъргави се дава
сполучлив бяг, нито на храбри — победа,
нито на мъдри — хляб, нито на разумни —
богатство, нито на изкусни — благосклонност,
но времето и случаят помагат на всички тях.
Бъдете така добри и ми кажете защо миенето на чинии да не може да се нарече школа по философия? Налице са всички условия човек да се отдаде на блажен размисъл, опитвайки се да постигне непостижимото. Докато тялото е заето с работа, от ума кажи-речи нищо не се иска. Аз разполагах с по осем часа всеки ден, за да намеря отговорите на безброй въпроси.