Ала колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова по-логично ми се струваше всичко. През тези повече от два века като обособена нация американците остро бяха чувствали липсата на кралската власт, която бяха отхвърлили. Ронеха сълзи на умиление пред блясъка на европейските кралски дворове всеки път, когато им се удадеше случай. Най-богатите граждани на Америка омъжваха дъщерите си за титуловани особи винаги, когато им паднеше такава възможност, та дори и за грузински князе — в Грузия княз беше онзи земеделец, който имаше най-голямото бунище в околността.
Не знам откъде бяха измъкнали този царствен пуяк. Може би са си го изписали от Ещорил, а нищо чудно и да са го докарали от Балканите. Както обичаше да казва един от моите професори по история, светът е пълен с безработни величества, които си търсят препитание. Когато човек е без работа, той не може да бъде твърде придирчив, както вече знам от собствен опит. Да поставяш крайъгълни камъни може и да не е по-скучно от миенето на чинии, затова пък работното време е по-дълго. Така ми се струва. Никога не съм бил крал. Никак не съм сигурен, че ако ми предложат, бих приел да участвам в кралския бизнес. Недостатъците са очевидни и не е само работното време…
От друга страна…
Да откажеш короната, за която знаеш, че няма да ти предложат — това звучи малко като „Гроздето е кисело“. Опитах се да бъда честен пред себе си и стигнах до заключението, че може би ще се оставя да бъда придуман, че става дума за жертва, която съм длъжен да направя за ближните си. Ще се моля, докато убедя сам себе си, че Бог иска от мен да поема това бреме.
Всъщност аз не съм циничен човек. Знам как по-неустойчивите от нас успяват да убедят себе си, че Бог иска от тях да направят нещо, което самите те страстно желаят — и аз не съм по-добър от събратята си в това отношение.
Но онова, което наистина ме слиса, беше мисълта, че сме обединени с Канада. Повечето американци не разбират защо канадците не ни обичат (и аз съм от тях), но това е факт. Мисълта, че те са в състояние да гласуват за обединение с нас, направо не се побираше в главата ми.
Отидох при библиотекарката от заемната служба и поисках най-новата обща история на Съединените щати. Тъкмо бях започнал да чета, когато погледът ми се спря върху часовника на стената — беше почти четири… така че трябваше да върна книгата и да побързам, за да се прибера в моята умивалня навреме. А нямах право да ползвам библиотеката постоянно, тъй като още не бях внесъл депозита, който се изискваше от временно пребиваващите.
Оказа се, че техническите и културни несъответствия са още по-значими и от политическите. Почти от самото начало бях разбрал, че по отношение на физиката и технологиите този свят е по-напреднал от моя. Всъщност, това ми стана ясно още когато видях телевизионния приемник.
Така и не успях да проумея на какъв принцип работи телевизията. Опитах се да проуча въпроса в обществената билбиотека и веднага се натъкнах на нещо, наречено „електроника“. (Не „електрика“, а „електроника“!) Пробвах да разбера нещо за електрониката, но се сблъсках с някаква невероятна математическа абракадабра. Откакто термодинамиката ме накара да реша, че имам духовно призвание, не бях срещал толкова заплетени и претенциозни формули. Не мисля, че „Рола Тех“ би се справила с подобна математическа бърканица — поне не и онази „Рола Тех“, в която учех на времето.
Но не беше само телевизията. Технологичното превъзходство на този свят личеше и от много други неща. Да вземем например „светофарите“. Сигурен съм, че сте виждали градове, така задръстени от уличното движение, та е почти невъзможно да прекосите по-големите улици без намесата на полицейските служители. Също така съм сигурен, че понякога сте се дразнили, когато полицаят, регулиращ движението, спре потока във вашата посока, за да угоди на някоя особено важна персона от кметството или нещо от този род.
Можете ли да си представите положение, при което цялото улично движение може да се контролира в широк мащаб, без наколо да се мярка нито един регулировчик, само с помощта на безлични цветни светлини?!
Повярвайте ми, точно така беше в Ногалес.
Ето как става това.
На най-оживените кръстовища поставят не по-малко от дванадесет светлини, групирани на четири места по три, като всяка от групите гледа към една от четирите главни посоки и е разположена по такъв начин, че може да се види само от едната посока. Във всяка от групите има червена, зелена и жълта светлина. Захранват се от електрическа сила и всяка от тях свети толкова ярко, че се вижда поне от километър — кога по-добре, кога по-зле — дори и на силна слънчева светлина. Тук не става дума за дъгови лампи, а за мощни Едисонови крушки — това е важно, защото тези светлини трябва да се включват и изключват на всеки няколко секунди и не бива да спират в продължение на часове, дори на дни, работейки по двадесет и четири часа в денонощие.