Денят беше чудесен, слънчев и не много горещ. И двамата бяхме весели. Първо, защото госпожа Оуенс беше написала на брат Маккоу, че ще остане още една седмица, ако могат да минат без нея, и второ, сега имахме достатъчно пари за автобуса до Уичита, Канзас, които точно ни стигаха — но писмото на мисис Оуенс означаваше, че ще можем да скътаме още четиристотин долара за храна по пътя и при пристигането си няма да сме пълни просяци.
Заведох Маргрете на едно място, което си бях набелязал още когато си търсех работа като мияч — чудесно малко заведение извън бедняшкия квартал, нещо като старомодна сладкарничка.
Спряхме отвън.
— Най-чудесно момиче, виждаш ли тази сладкарница? Спомняш ли си един наш разговор, докато плавахме из безбрежните тихоокеански простори върху плажен дюшек, без особена надежда да оживеем за дълго — или поне от моя страна?
— Как бих могла да го забравя, любими?
— Попитах те какво би си пожелала, ако можеше да си избереш каквото ти душа иска. Спомняш ли си какво ми отговори?
— Разбира се, че си спомням! Пожелах си сметанова мелба с горещ шоколад.
— Точно така! Днес е твоят нерожден ден, скъпа. На път си да получиш своята сметанова мелба.
— О, Алек!
— Недей да ревеш. Не понасям женски плач. Можеш да си поръчаш шоколадов малц. Или мелба с дървени стърготини. Всичко, което ти се прииска. Аз обаче проверих преди да те доведа, за да съм сигурен, че винаги имат мелба с шоколад.
— Не можем да си го позволим. Трябва да пестим за пътуването.
— Можем да си го позволим. Сметановата мелба е пет долара. За десет долара получаваш два. А аз смятам да се покажа необикновено щедър и да дам на келнерката цял долар бакшиш. Човек не живее за единия хляб. Нито пък жената, Жено! Хайде, влизай!
Хубавичка сервитьорка (но не толкова хубава, колкото моята булка) ни посочи една от масите. Настаних Маргрете с гръб към улицата, като й държах стола, после седнах срещу нея.
— Аз съм Тами — представи се сервитьорката, докато ни подаваше листа. — Какво ще обичате в този чудесен ден, мили хора?
— Нямаме нужда от менюто — казах аз. — Две сметанови мелби с горещ шоколад, моля.
Тами се замисли.
— Добре, ако нямате нищо против да почакате няколко минути. Ще ни трябва малко време да приготвим горещата заливка.
— Няколко минути! Какво са няколко минути! Чакали сме много повече.
Тя се усмихна и се отдалечи. Погледнах Марго.
— Чакали сме много, много повече, нали?
— Алек, толкова си сантиментален! И за това също те обичам.
— Аз съм един сантиментален лигльо и в този момент точа лиги при мисълта за сметановата мелба. Исках обаче да ти покажа това място и по друга причина. Марго, как би ти харесало да въртиш една такава сладкарничка? Искам да кажа, заедно с мен. Ти ще бъдеш шефът, а аз — мияч, портиер, момче за всичко, бияч и въобще — каквото се наложи.
Тя имаше твърде замислен вид.
— Ти сериозно ли говориш?
— Напълно. Разбира се, не можем да започнем собствен бизнес в момента. Ще трябва най-напред да спестим някоя и друга пара. Не много, както съм го замислил. Едно миниатюрно кафе, но светло и весело — след като го боядисам. Една машина за газирана вода и съвсем ограничен асортимент. Хот дог, хамбургери, датски сандвичи на филийки. Нищо повече. Е, може би супа. Консервираните супи са лесни за приготвяне и не искат много средства.
Маргрете изглеждаше потресена.
— Никакви консервирани супи! Мога да приготвям истинска супа… по-евтина и по-вкусна от всичко, което е стояло в тенекиена кутия.
— Разчитам на мнението ви на професионалистка, мадам. В Канзас има половин дузина студентски градчета и във всяко от тях ще посрещнат с възторг подобно заведение. Можем да си изберем някое от вече съществуващите ресторантчета — което се държи от семейство например. Ще поработим за тях една година, после ще го откупим. Ще сменим името и ще го наречем „Сметанова мелба“. Или „Сандвичите на Марго“.
— Не, искам „Сметанова мелба“. Алек, наистина ли мислиш, че можем да го направим?
Наведох се към нея и хванах ръката й.
— Сигурен съм, че можем, мила. При това без да се трепем до смърт. — Тръснах глава. — Тези светофари ми светят право в очите.
— Знам. Виждам отражението им в очите ти всеки път, когато светлината се смени. Искаш ли да седнеш на моето място? Това не ме притеснява.
— И мене не ме притеснява. Само че ми влияе малко хипнотизиращо.
Погледнах надолу към масата, после пак вдигнах поглед към светлините.
— Ей, ама те изчезнаха!
Маргрете се извърна да погледне.
— Не ги виждам. Къде отидоха?