Той изглеждаше раздразнен, но отговорът му не го показа.
— Ще се опитам да ви отговоря. Кажете, какво има?
— Това истински пари ли са? Може би са за театъра или нещо такова?
Той хвърли поглед към банкнотата, после се вгледа по-внимателно.
— Интересно. Откъде я взехте?
— Съпругата ми я намери на тротоара. Пари ли са?
— Разбира се, че не са пари. Къде се е чуло и видяло двадесетдоларова банкнота? Сигурно е театрална. Или за някаква рекламна кампания.
— Значи нищо не струва?
— Струва хартията, на която е напечатана, нищо повече. Струва ми се, че това едва ли може да се нарече фалшификация, тъй като дори не е правен опит да изглежда като истински пари. Все пак инспекторите по ценните книжа вероятно ще искат да я видят.
— Добре. Вие ще се погрижите, нали?
— Да. Но инспекторите ще искат да говорят с вас, сигурен съм. Оставете ми името и адреса си. И на съпругата си, разбира се, тъй като тя е намерила банкнотата.
— О’кей. Ще ви помоля за разписка.
Дадох имената „господин и госпожа Александър Хергеншаймър“ и адреса на „Ронс Грил“, но без да споменавам името му, след което тържествено си прибрах разписката.
След като се озовахме веднъж отвън на тротоара, аз обобщих:
— Е, какво пък, не сме по-зле, отколкото мислехме. Време е вече да потърся някъде мръсни чинии.
— Алек…
— Да, обич моя?
— Нали отивахме в Канзас?
— Отивахме. Само че нашите пари за автобус не струват колкото хартията, на която са напечатани. Ще трябва да изкарам още малко. Мога да го направя. Щом успях веднъж, ще мога и втори път.
— Алек, хайде да тръгнем за Канзас още сега!
Половин час по-късно двамата вече крачехме по магистралата в посока Тъксън. Когато някоя кола ни настигнеше, аз вдигах палец с надеждата да ни качат.
Стигнахме до Тъксън само с три прекачвания. Оттам беше все едно дали ще поемем на изток към Ел Пасо, Тексас, или ще продължим по шосе 89, което завива на запад преди да стигне на север Финикс. Съдбата беше решила веднага след Тъксън да ни качи шофьор на камион, който превозваше някакъв товар на север.
Успяхме да уредим това пътуване на една от спирките, където се събираха шофьорите, при пресичането на шосе 89 с 80 и трябва да призная, че шофьорът изслуша молбата ни заради Маргрете, която е такава хубавица — ако бях сам, кой знае колко време щях да си чакам. Трябва също да кажа, че цялото това пътуване се осъществи по-скоро благодарение на красотата и женския чар на Маргрете, а не толкова на моята готовност да върша всяка почтена работа, без значение колко е мръсна, непрестижна и трудна.
Това обстоятелство ме подразни. Обзеха ме мрачни мисли за жената на Потифар и за Сузана и Старците. Изпитах яд към Маргрете, чиято единствена вина се състоеше в това, че беше както винаги мила, любезна и сърдечна. За малко да й кажа да не се усмихва на непознати и по-малко да шари с поглед.
Едва устоях на това изкушение онзи първи ден по залез слънце, когато въпросният шофьор спря недалеч от един крайпътен оазис, съсредоточен около някакъв ресторант и бензиностанцията край него.
— Смятам да пийна една-две бири и да хапна пържола — заяви той. — Ти какво ще кажеш, бебче? Ще можеш ли да се справиш с недопечена пържола? В тази кръчма готвачът гони телетата из кухнята.
Тя му се усмихна.
— Благодаря, Стийв, но не съм гладна.
Моето момиче не казваше истината. И тя го знаеше, знаех го и аз, а съм сигурен, че и Стив се досещаше. За последен път се бяхме нахранили в мисията на закуска — оттогава имаше единадесет часа и цяла вселена. Бях се опитал да си предложа услугите като мияч срещу храна в един мотел преди Тъксън, но ми отказаха доста грубо. По тази причина цял ден не бяхме слагали нищо в уста, ако не се смята водата от една обществена чешма.
— Разправяй ги на баба си, Маги. От четири часа сме на път. Не може да не си гладна.
Побързах да се намеся, за да спестя на Маргрете необходимостта да лъже по-нататък — при това заради мен, в това нямаше никакво съмнение.
— Тя искаше да каже с това, че не приема покани от други мъже, Стийв. Аз съм този, който трябва да й осигури обяда. Но аз ти благодаря от нейно име. Благодарим ти и двамата, че ни докара дотук. Беше ни много приятно.
Все още седяхме в кабината на камиона, като Маргрете беше между нас. Той се наведе и погледна през нея.
— Алек, да не си мислиш, че се опитвам да бръкна в гащите на Маги?
Отвърнах сковано, че изобщо не си мисля подобно нещо, докато в себе си бях сигурен, че се опитва да направи точно това… и изпитах негодувание както заради недостойните му попълзновения, така и заради отвратителния му език. Аз обаче вече бях усвоил твърдо правилото, че изискванията за вежлива и деликатна реч, които важаха в моя свят, не са задължителни за всяка вселена.