— Ти ми разби всичките понятия. И какво стана с парите ти?
— Виж! — Бръкнах в джоба си, измъкнах грижливо скътаните ни пътни пари и подадох на Стив една двадесетдоларова банкнота. — Нищо им няма. Погледни това нещо.
Той огледа внимателно банкнотата.
— „Законно платежно средство за всички държавни и частни разплащания.“ Добре звучи. А кой е този тип на картинката? И кога са започнали да печатат двадесетдоларови банкноти?
— Не са започвали — в твоя свят. Така предполагам. Портретът е на Уилям Джеймс Брайън, президент на Съединените щати от 1913 до 1921 година.
— В училището „Хорас Ман“ в Ейкрън такова нещо не се учи. За пръв път чувам за него.
— А в моето училище учехме, че е избран през 1896 година, а не шестнадесет години по-късно. А в света на Маргрете господин Брайън въобще не е бил президент. Слушай, Маргрете! Това може да е твоят свят!
— Защо мислиш така, скъпи?
— Може и да е, а може и да не е. Откакто сме тръгнали на север от Ногалес, не съм видял нито летище, нито някакви признаци за летище. Сега ми идва на ум, че цял ден не съм чул реактивен самолет. Нито ми се е мяркала някаква летяща машина. А на тебе?
— Не. И аз не съм видяла нищо такова. Само че не съм сещала за това. — Тя се замисли и добави: — Почти съм сигурна, че не се е появявало нищо от този род.
— Ето, виждаш ли! А може пък това да е моят свят. Стийв, как стоят тук работите с въздухоплаването?
— Въздухо… какво?
— С летящите машини. Реактивните самолети. Аеропланите. А дирижабли имате ли?
— Нищо от това, което изреди, не ми звучи познато. Става дума за летене, истинско летене във въздуха, като при птиците, така ли?
— Точно така!
— Не, разбира се, че няма такива неща. Да не говориш за балони? Балон съм виждал.
— Не говоря за балони. Е, дирижабълът е вид балон, но не е кръгъл, а издължен — нещо като пура на вид. Двигателите му наподобяват тези на твоя камион и се движи с около сто и петдесет километра в час, може и малко повече. Обикновено лети доста високо — около петстотин метра. Спокойно прелита над планините.
За пръв път Стив изглеждаше изненадан.
— Велики Боже! Наистина ли си виждал такова нещо?
— Даже съм се возил на него. Много пъти. За пръв път летях на дванадесет години. Ти си ходил на училище в Ейкрън? В моя свят Ейкрън е световноизвестен център, в който се правят най-големите, най-бързите и най-хубавите управляеми въздушни кораби на земята.
Стийв поклати глава.
— Докато парадът минава покрай мен, аз се чудя как да пийна една бира. Целият ми живот е такъв. Маги, ти виждала ли си въздушни кораби? Летяла ли си с тях?
— Не. В моя свят нямаше такива. Но съм се возила на летяща машина. Аероплан. Само веднъж. Беше страхотно вълнуващо и страшничко, но бих искала да опитам пак.
— Бас държа, че е така. За себе си съм сигурен, че ще изгубя ума и дума от страх. Но ми се ще да се повозя на нещо такова, та ако ще да се претрепя. Ей, хора, започвам да ви вярвам! Разправяте го така точно! А и тези пари. Ако въобще са пари…
— Пари са — уверих го аз, — но от друг свят. Огледай ги добре, Стив. Явно е, че не са пари от твоя свят. Обаче не са и играчка, и за театъра не са правени. Кой ще си даде труда да поставя такива изпипани метални знаци на някакви си театрални пари? Художникът, който ги е гравирал, е очаквал тази банкнота да се възприема като пари… само че стойността й не отговаря на никакви тукашни представи — това беше първото, което ти направи впечатление. Чакай малко. — Аз се порових из другия джоб. — Хоп! Ето я, още си е тук.
Измъкнах една банкнота от десет песос — от Кралство Мексико. Бях изгорил повечето от ненужните вече пари, които бяхме спестили преди земетресението — бакшишите на Маргрете от „Панчо Виля“ — но си запазих няколко за спомен.
— Виж и това. Знаеш ли испански?
— Не може да се каже. Тексаски мексикански — да. Кръчмарски испански. — Той огледа мексиканската банкнота. — Това нещо ми изглежда наред.
— Я погледни по-внимателно — подкани го Маргрете. — Там, където пише „Рейно“. Не трябва ли да бъде „Република“? Или в този свят Мексико е кралство?
— Не, република е… заслуга за това имам и аз. Когато служех във военноморските сили, бях наблюдател на изборите в Мексико. Направо не е за вярване колко много могат да направят няколко въоръжени до зъби морски пехотинци за провеждането на честни избори. О’кей, приятели, вие ме спечелихте. Мексико не е кралство и двама стопаджии, които нямат пари даже да си платят обяда, не бива да размахват мексикански пари, на които пише, че Мексико е кралство. Може да съм луд, но ви влизам в положението. Какво е обяснението на всичко това?