Във Флагстаф, до самата 66-та магистрала, Стив отби настрана и спря, без да гаси мотора.
— Хайде, скачайте! — нареди той. — Ако още държите да продължите на изток. Ако искате да тръгнете на север, добре сте дошли.
— Трябва да стигнем до Канзас, Стийв — казах аз.
— Да, знам. И понеже е все едно по кой път ще тръгнете, най-добре е по 66-та… макар че не ми увира главата защо ви е притрябвало да ходите в Канзас. Нали виждате онова кръстовище? Свийте надясно и продължавайте — няма начин да сбъркате. Дръжте курс към Санта Фе. Къде мислите да преспите тази нощ?
— Нямам никакви планове. Ще вървим, докато някой друг ни качи. Ако не успеем да хванем автостоп през нощта и ни се приспи, можем да легнем край пътя. Топло е.
— Алек, слушай чичо ти какво ще ти каже. Не лягайте да спите в пустинята. Сега е топло, но до сутринта ще замръзнете. Може да не си обърнал внимание, но от Финикс дотук през цялото време се изкачвахме. И ако не ви изпохапят отровните гущери, пясъчните бълхи ще го направят. Трябва да си вземете бунгало.
— Не мога да наема бунгало, Стив.
— Бог ще се погрижи. Ти нали си вярващ?
— Да, вярващ съм.
— Е, тогава уповавай се на Бога. Маги, ти съгласна ли си с Алек за оная работа — края на света?
— Сигурна съм, че не греши!
— Хм… Ще си помисля доста сериозно, Алек… ще започна още тази вечер, като почета Библията. Този път не ми се ще да изпусна парада. А вие тръгнете по 66-та и търсете бунгалата. Не мотел, не крайпътен хотел, а за пружинени матраци и отделна баня няма и да мислите — бунгало, и толкоз. Ако ви поискат повече от два долара, направо си тръгвайте. Но ако продължите да се пазарите, може да смъкнат и до долар.
Не го слушах много внимателно, защото отвътре вече започвах да кипя. Как да се пазаря? Той знаеше, че нямам пукната пара. Да не би да не ми вярваше?
— Е, ще ви кажа довиждане — продължи Стийв. — Алек, ще можеш ли да се справиш с вратата? Никак не ми се слиза.
— Ще се оправя.
Отворих вратата и слязох, чак тогава си спомних за добрите маниери.
— Стийв, искам да ти благодаря за всичко. За обяда, за бирата, за пътуването. Дано Бог да бди над тебе и да те пази.
— Благодаря, няма нищо. А, щях да забравя.
Той бръкна в джоба си и извади някакво картонче.
— Това е визитната ми картичка. Всъщност адресът е на дъщеря ми. Като стигнете до Канзас, драснете ми една картичка, да ми кажете как сте.
— Непременно.
Прибрах картичката и протегнах ръка към Маргрете да й помогна. Стив я спря.
— Няма ли да целунеш стария Стийв за довиждане, Маги?
— Как, разбира се!
Тя се извърна на седалката почти с лице към него.
— Така е по-добре. Алек, ти по-добре се обърни с гръб.
Не се обърнах с гръб, но се опитах да не обръщам внимание. И все пак поглеждах с крайчеца на окото.
Ако това беше продължило още само половин секунда, щях да се намеся и да я измъкна от кабината. Трябва обаче да призная, че никой не я принуждаваше да прави това, което правеше. Тя го целуваше съвсем истински, при това по начин, недопустим за една омъжена жена спрямо чужд мъж.
Изтърпях го.
Най-сетне целувката свърши. Помогнах й да слезе и затворих вратата.
— Чао, деца! — извика Стийв и потегли. Докато набираше скорост, той два пъти натисна клаксона.
— Алек, ти ми се сърдиш! — каза Маргрете.
— Не. Изненадан съм. Смаян. Разочарован, огорчен.
— Недей да ми се цупиш!
— Какво?
— Стийв ни вози четиристотин километра, почерпи ни чудесен обяд и не ни се присмя, когато му разказахме нелепата си история. А сега ти ми се надуваш и ми се правиш на светец само защото съм го целунала малко по-силно, за да му покажа, че ценя това, което направи за мен и съпруга ми! Няма да търпя това, чуваш ли!
— Исках само да…
— Млъкни! Не искам да слушам обяснения. Защото не си прав! Сега аз съм сърдита и ще се сърдя, докато не разбереш, че не си прав. Така че помисли си хубаво!
Тя се обърна и бързо закрачи към кръстовището на 66-та магистрала с 89-та.
Забързах след нея да я догоня.
— Маргрете!
Тя не отговори, само ускори крачка.
— Маргрете!
И този път не се обърна, сякаш не ме чуваше.
— Маргрете, мила моя! Не бях прав. Съжалявам. Извинявай!
Тя рязко спря, обърна се и обви ръце около врата ми, хлипайки.
— О, Алек, толкова те обичам, но си такъв катил!
Не отговорих веднага, защото бях зает с друго. След известно време успях да кажа:
— И аз те обичам. Но какво е това катил?