При Цветната пустиня спряхме, излязохме от колата и се загледахме в тази наистина невероятна природна красота. Вече бях минавал оттук, но на Маргрете й беше за пръв път и остана без дъх. Клайд обясни, че винаги се отбивали за малко, макар да са виждали мястото стотици пъти.
Всъщност, трябва да се поправя — вярно, че бях се наслаждавал на тази гледка… но в друг свят. Присъствието на Цветната пустиня май потвърждаваше едно мое укрепващо подозрение. Не Майката Земя се променяше, когато ни захвърляха от един свят в друг, а само човекът и неговите дела, при това не изцяло. Но засега единственото натрапващо се обяснение за нашата участ изглеждаше по-скоро като признак на мания за преследване. Повтарях си, че не бива да се поддавам на заблуди. Длъжен бях да се грижа за Маргрете.
Клайд ни купи хотдогове и студен сок, а на предложението ми да си платим просто махна с ръка. Когато се настанявахме отново в тяхната кола, той седна зад волана и покани Маргрете при себе си. Не ми беше приятно, но нямаше как да проявя чувствата си, защото Беси тутакси каза:
— Горкичкият Алек! Ще трябва да се друса до дъртата крава. Не се муси, миличък. До отбивката към Чембърз остават само двайсет и три мили… значи двайсетина минути, както Клайд кара.
Този път той не припираше и стигнахме след половин час. Но изчака, докато се увери, че някой ще ни откара до Галъп.
Добрахме се дотам много преди свечеряване. Макар да имахме 8,80 долара, май беше време да потърся къде се трупат купчини мръсни чинии. В този Галъп имаше мотели и къмпинги почти колкото и индианци, а към почти половината от тези места за подслон има и ресторанти. Обиколих една дузина, преди да открия кому е нужен мияч.
След две седмици бяхме в Оклахома Сити. Ако си мислите, че сме напредвали твърде бавно, прави сте. Падат се по-малко от петдесет мили на ден. Но междувременно се случи какво ли не и аз вече не можех да устоя на параноята. Подмятаха ни от свят в свят, при това с почти явното намерение да ни причинят колкото се може повече неприятности.
Да сте виждали как котарак си играе с мишле? Жертвата няма дори нищожен шанс. И ако има ум поне колкото добрият ни Господ дава на една мишка, отлично съзнава положението си. Но въпреки това продължава да търси път към спасението… за да се озове отново в лапите на мъчителя си.
Аз бях мишката.
По-точно — ние, защото и Маргрете беше с мен. Само тя ми вдъхваше сили да не се откажа. Не се оплакваше и не сядаше да се вайка със скръстени ръце. Затова и на мен сърце не ми даваше да се предам.
Един пример. Бях се досетил, че макар хартиените пари да са напълно безполезни в друг свят, за златните и сребърните монети като скъпоценен метал поне можехме да вземем нещо. Така че докопах ли се до такива пари, харчех ги крайно неохотно и отказвах да взема банкноти като ресто.
Ех, че съм изобретателен! Мозък и половина…
На третия ден в Галъп Марга и аз задрямахме в стаята, за която плащахме с миене на чинии (аз) и почистване на стаите (тя). Нямахме намерение да спим, само искахме да си отдъхнем малко, преди да хапнем. Денят ни се стори дълъг и тежък. Изтегнахме се направо върху покривката на леглото.
Тъкмо се отпусках и усетих, че нещо твърдо и ръбесто притиска гръбнака ми. Поразсъних се достатъчно, за да се сетя, че нашите скътани сребърни долари са изпаднали от джоба на сакото ми. Измъкнах ръката си изпод главата на Марга, преброих отново доларите, добавих към тях дребните центове и ги оставих на нощното шкафче — на няма и една педя от главата си. После пак се настаних до Марга и потънах в сън за секунди.
Събудих се сред непрогледен мрак.
И се стреснах. Маргрете дишаше тихо и равномерно до мен. Побутнах я внимателно.
— Мила, събуди се.
— Ъ-ъ?…
— Късно е. Май изпуснахме вечерята.
Тя веднага се опомни.
— Можеш ли да светнеш нощната лампа до леглото?
Пресегнах се натам и едва не паднах на пода.
— Не мога да напипам тази проклетия. Тъмно е като в купчина въглища. Чакай, ще светна лампата на тавана.
Станах предпазливо, тръгнах към вратата, спънах се в стол и не намерих вратата. Започнах да шаря с ръце по стените и най-сетне я докопах. След още малко търсене слепешком намерих и ключа на лампата.
Мрачното мълчание се проточи, после аз казах съвсем ненужно:
— Пак го направиха.
Стаята беше типично безлика като във всеки евтин мотел. Само че някои дреболии я отличаваха от стаята, в която заспахме.