Нямаше ги и нашите скътани сребърни долари.
Липсваше всичко, освен дрехите на гърбовете ни — раницата с чистите чорапи и бельо, гребена, сгъваемия бръснач. Огледах старателно навсякъде, за да се уверя.
— Е, Марга, какво ще правим сега?
— Каквото кажеш.
— Хъм… В кухнята едва ли ще ме познаят, но може би пак ще ми позволят да измия съдовете.
— Или пък имат нужда от сервитьорка.
На вратата имаше автоматична ключалка, аз пък нямах с какво да я отворя на връщане, затова я оставих открехната. Водеше направо навън и на отсрещната страна на паркинга видяхме ъглова стая, над която светеше табела „Рецепция“. Нищо особено, само че мотелът по нищо не приличаше на онзи, в който работехме. Там канцеларията на управителя и рецепцията се намираха в централната сграда отпред, остатъка от която заемаше кафенето.
Да, очевидно бяхме пропуснали вечерята си.
Както и закуската. Защото в този мотел нямаше кафене.
— Е, Марга?
— В коя посока е Канзас?
— Нататък… поне така ми се струва. Все пак имаме избор. Можем да се върнем в стаята, да си легнем и да спим, докато се съмне. Или излизаме на магистралата, за да си опитаме късмета на стоп. В тъмното.
— Алек, аз пък виждам само една възможност. Върнем ли се да спим в онази стая, ще станем след няколко часа още по-гладни, без с нищо да сме си помогнали. А току-виж загазим и по-зле, защото сварят ли ни в стая, за която не сме платили…
— Измих огромни купчини чинии!
— Но не тук. Тези хора може и да извикат полиция.
Тръгнахме към пътя.
Този пример е типичен за тормоза, който трябваше да търпим по мъчителния път към Канзас. Да, казах именно „тормоз“. Ако манията за преследване се състои в убеждението, че целият свят наоколо заговорничи срещу вас, аз бях станал заклет параноик. Това обаче беше или „разсъдлива“ параноя (дано ми простите нелепия израз), или страдах от толкова внушително разминаване с действителността, че беше време да ме лекуват в заключена стая.
Може би. Но… Значи Маргрете беше част от моите налудничави видения, а с подобен отговор не можех да се примиря. Не подхождаше и предположението, че сме се поддали на едни и същи заблуди. В който и да е свят Маргрете си оставаше въплъщение на здравомислието.
Денят започна да преваля преди да сме утолили с нещо глада си. Вече съзирах призраци и там, където нормалният човек би видял само прашни вихрушки. Моята шапка също се бе пренесла под опашката на дявола и слънцето на Ню Мексико никак не ми помагаше да мисля трезво.
Успяхме да се качим в микробус, пълен с работници от някакъв строеж. Откараха ни до Грантс и ни купиха обяд, преди да продължат. Може да съм неизлечимо луд, но пък не съм глупак. Дължахме пътуването и храната на факта, че в неприлично впитите си шорти Маргрете неизменно привличаха мъжкото внимание. Имах повод да премисля много неща, докато се наслаждавах (най-искрено!) на онзи обяд, платен от работниците. Предпочетох да запазя изводите за себе си.
Когато те си тръгнаха, попитах Марга:
— Продължаваме ли на изток?
— О, да. Но първо ми се иска да надникна в обществената библиотека. Стига да има такава.
Когато още бяхме в света на нашия приятел Стийв, липсата на всякакъв въздушен транспорт ме накара да допусна, че сме попаднали в родния свят на Марга (а значи и на „Алек Греъм“). И в Галъп решихме да проверим, като отидем в библиотеката. Аз се зарових в статията по американска история от енциклопедията, а Маргрете се зае да чете за Дания. Стигнаха ни само пет минути, за да се убедим, че Марга не се е родила в този свят. Открих, че Брайън е бил избран през 1896-та, но починал преди изтичането на мандата му. Поста заел неговият вицепрезидент Артър Сюъл. Нямаше смисъл да чета повече. Набързо плъзнах погледа си по имената на президенти и датите на войни, за които никога не бях чувал.
А нослето на Маргрете чак потрепваше от възмущение. Щом излязохме навън и нямаше нужда да си шепнем, попитах какво я е разстроило.
— Скъпа, вече съм убеден, че това не е твоят свят.
— Няма никакво съмнение!
— Само че трябваше да проверим, защото липсата на аеронавтика може да е присъща на множество светове.
— Радвам се, че този не е моят! Алек, тук Дания е част от Швеция. Нали е ужасно?
Откровено казано, не разбирах какво я наскърбяваше. Двете страни са скандинавски и поне в моите очи доста си приличат.
— Извинявай, мила, не знам много за вашите краища.
(По-точно, веднъж бях пътувал до Стокхолм и харесах града, но моментът не ми се струваше подходящ за подобни спомени.)
— И в онази глупава книга пише, че Стокхолм е столица, а Карл Шестнадесети е на престола. Алек, та той дори не е от кралско потекло! А пък те ми разправят, че е мой крал!