— Но, слънчице мое, той не ти е крал. Това не е твоят свят.
— Зная. Алек, може ли да стана натурализирана американка, ако пак не попаднем другаде и се настаним тук?
— Да, струва ми се.
Тя въздъхна.
— Не искам да бъда шведка.
Премълчах. Далеч не във всичко можех да й помогна.
И тъй, в Грантс отново потърсихме обществена библиотека, за да видим в какво се е превърнал светът след последните ни митарства. Не бяхме виждали нито „аеропланос“, нито дирижабли, затова беше възможно да сме попаднали в света на Марга. Този път първо потърсих в енциклопедията статията „Аеронавтика“. Не намерих нищо за дирижабли, но пък за летящите машини беше написано достатъчно. Изобретил ги доктор Алберто Сантос-Дюмон в началото на този век. Учудих се, защото в моя свят той беше един от пионерите в създаване на дирижаблите, може би изпреварен единствено от граф фон Цепелин. Доколкото можах да преценя, „аеродините“ на доктора бяха примитивно творение не само в сравнение с реактивните самолети, но и с „аеропланос“. Смятаха ги по-скоро за куриоз без особено практическо значение. Не дочетох статията и реших да проверя в американската история. Първо потърсих името на Уилям Брайън Дженингс.
Изобщо не го открих. Е, знаех си, че този свят не е моят.
Но Марга цялата сияеше и едва изчака да излезем от задължително тихата читалня, за да сподели с мен радостта си.
— Тук Скандинавия е една огромна държава… и Копенхаген е столицата!
— О, това е добре!
— А синът на кралица Маргрете — принц Фредерик, се е възкачил на престола под името крал Ерик Густав, сигурно за да угодят на онези провинциалисти… Но той е от истинско датско кралско потекло, до мозъка на костите. Така и трябва да бъде!
Опитах се да й покажа, че и аз съм много доволен. Нямахме нито цент, нито пък знаехме къде ще спим през нощта, а тя се радваше като дете на Коледа… за нещо, което според мен никак не ни засягаше.
Два пъти ни повозиха на къси разстояния и ето че се озовахме в Албюкърки. Реших, че ще бъде по-благоразумно да поостанем, защото градът е голям, дори ако трябваше да потърсим помощ от Армията на спасението. Само че почти веднага си намерих работа като мияч на чинии в кафе-сладкарницата на местния „Холидей Ин“, а Маргрете беше сервитьорка на същото място.
Може би нямаше и два часа, откакто ни наеха, а тя влезе при мен в миялната. Пъхна нещо в джоба на панталона ми, както се бях навел над купчината мръсни съдове.
Обърнах се.
— Здрасти, разкошно маце!
Бръкнах в джоба. Беше сгъваем бръснач, подходящ при пътуване. Дръжката се отвиваше, заедно с острието се вместваше в непромокаема кутийка, по-малка дори от джобно издание на новия Завет.
— Да не си го свила отнякъде?
— Не съвсем. Бакшиши… Купих го от щанда за дреболийки във фоайето. Мили, искам да се обръснеш още при първата почивка.
— Я да те открехна, кукличке. Тебе те наемат, защото радваш окото. А мен ме вземат заради яката гърбина, празната глава и кроткия нрав. Хич не им пука как изглеждам.
— Но за мен е важно.
— Всеки твой каприз е заповед за мен. А сега изчезвай. Бавиш ми работата.
Вечерта Маргрете ми обясни защо купила първо бръснач.
— Скъпи, не е само защото ми харесваш без набола четина и с по-къса коса. Но този достоен за Локи тормоз над нас продължава и всеки път сме принудени веднага да търсим работа, просто за да се нахраним. Казваш, че за никого нямало значение как изглежда един мияч на чинии… но според мен, ако си чист и спретнат, това ще те улесни за каквото и да било. Има още една причина. С нашето блуждаене из световете ти се наложи да брадясваш… колко пъти? Май станаха пет и то веднъж за цели три дни. Любими мой, когато току-що си се обръснал, изглеждаш горд и щастлив. Тогава и аз съм доволна.
Маргрете ми направи нещо като пояс. Всъщност беше платнена торбичка с препаска през кръста. Настоя да не го свалям и в леглото.
— Губехме всичко, което не е на самите нас, при всяка промяна. Искам да слагаш вътре бръснача и монетите, когато си лягаме.
— Не вярвам, че е толкова лесно да надхитрим сатаната.
— Кой знае… Можем поне да се опитаме. Всеки път оставаме с дрехите на гърбовете си и каквото имаме по джобовете. Май такива са правилата.
— В хаоса няма правила.
— А може би това изобщо не е хаос. Алек, ако ти не искаш пояса, имаш ли нещо против аз да го нося?
— О, ще го нося. Но това няма да възпре сатаната, ако реши да ни го отнеме. А и не за парите се тревожа. Веднъж бяхме захвърлени в Тихия океан както майка ни е родила, но пак се отървахме… не си забравила, нали? Безпокоя се за друго… Марга, ти забеляза ли, че при всяка промяна сме били прегърнати или поне сме се държали за ръце?