— Да, забелязах.
— А всичко става толкова бързо, че не успяваш и да мигнеш. Ами ако не сме заедно в този миг и дори не се докосваме? Кажи ми какво ще стане… — Тя мълча толкова дълго, че явно не искаше да ми отговори. — Ъхъ… И аз си мисля същото. Но не можем да сме като сиамски близнаци през цялото време. Налага се да работим. Любима, съкровище мое, който и да ни причинява това — сатаната, Локи или някой зъл дух — може да ни раздели, просто като избере момент, когато не сме заедно.
— Алек…
— Да, сърце мое?
— Локи можеше отдавна да направи това, стига да поиска. Но още не се е случило.
— Значи може да стане и в следващата секунда.
— Да. Или никога.
Продължихме по пътя си и търпяхме промените. Благоразумието на Маргрете ни беше от полза, макар че веднъж едва не загазихме. Едва се разминах с присъда за незаконно притежание на сребърни монети. Но поредната бърза промяна (най-мигновената от всички) ни отърва от обвинението, уликите и човека, който ни бе издал. Озовахме се в непозната съдебна зала, откъдето ни изгониха набързо, защото нямахме специални покани да присъстваме.
А бръсначът все си беше у мен. Никой шериф, ченге или пристав не проявяваше желание да ми го отнеме.
Напредвахме към целта си по обичайния начин. (Моята вдигната ръка, съчетана с прекрасните крака на Маргрете. Отдавна бях признал пред себе си, че мога не само да се примиря с неизбежното, но и да му се наслаждавам.) Попаднахме в приятна част от… дали беше Тексас?… Слязохме от един камион, а шофьорът отби на север от магистрала 66.
Вече не бяхме в пустинята, а сред ниски зелени хълмове. И денят беше прекрасен, но ни измъчваха умора, глад, пот, мръсотия. Мъчителите ни надминаха себе си — три прехвърляния между световете за по-малко от денонощие и половина.
За един ден се хванах два пъти на работа като мияч, в същия град, на същия адрес… а не получих нито цент. Трудно е да си вземеш парите от кръчмата „Самотния каубой“, ако се е превърнала пред очите ти в грил-бар „Вивиън“. Същото важеше и за случката след около три часа, когато „Вивиън“ изчезна в небитието, за да отстъпи мястото си на занемарена площадка, където се продаваха стари коли. Единственото добро нещо в тези сътресения беше, че имах изключителния късмет (или така си беше намислено?) Маргрете всеки път да е до мен. Веднъж дойде да ме почака, докато шефът на заведението пресмяташе каква надница ми дължи, после пък работехме заедно.
Третата промяна ни лиши от подслон през нощта, вече платен с труда на моята любима. Затова, когато слязохме от онзи камион, бяхме уморени, гладни и мръсни, а моята мания за преследване се извиси до поредния недостижим връх.
Извървяхме само няколкостотин метра и стигнахме до прелестно малко поточе — може би най-безценната находка в място като Тексас.
Спряхме до бетонния бордюр над водата.
— Маргрете, ще ти хареса ли да се поплацикаш тук?
— Мили, не само ще се плацикам, а направо ще се изкъпя.
— Хъм… Ами да, ще се промъкнем под оградата и ще отидем стотина метра по-нататък. Така никой няма да ни види от пътя.
— Слънце мое, ако искат, нека свиркат и ръкопляскат. Нищо не би ми попречило да се изкъпя. И… Водата поне ми се струва чиста. Дали е безопасно да я пием?
— Тази ли? Не се съмнявам, стига да отидем нагоре по течението, преди пътя. Всеки ден след онзи айсберг поемахме доста по-лоши рискове. Ех, ако имахме и нещо за хапване… Да речем, твоята мелба с разтопена лакта. Или предпочиташ бъркани яйца?
Докато си приказвах, вдигнах най-долната тел, за да се промъкне Маргрете под нея.
— Ще се задоволиш ли с шоколадова вафла?
— Щом ми позволяваш капризи, избирам си да е „Милки Уей“.
— Боя се, че нямаш избор, скъпи. Имаме само най-обикновена вафла „Хенри“.
Тя на свой ред задържа телта, за да пропълзя отдолу.
— Май ще е по-добре да не говорим повече за храната, която ни липсва. — Изправих се и добавих: — Готов съм да схрускам и суров пор.
— Но ние имаме нещо за ядене, мили мъжо. Вафла „Хенри“ в чантата ми.
Спрях се като закован.
— Жено, ако си правиш майтапи с мен, ще те набия.
— Изобщо не се шегувам.
— Да знаеш, в Тексас е съвсем законно да се вкарва съпругата в правия път, стига пръчката да не е по-дебела от палеца ми. — За по-нагледно й показах палец. — Виждаш ли наоколо някоя подходяща?
— Ще ти намеря непременно.
— Та откъде се сдоби с тази вафличка?
— Ами в закусвалнята, където господин Фасели ни почерпи с кафе и понички.
Господин Фасели ни повози посред нощ, преди да се качим в камиона. По две малки понички, сметана и захар в кафето — това ни бяха калориите през последното денонощие.