— Ще отложим боя засега. Жено, ако си откраднала вафлата, предпочитам да си признаеш друг път. Наистина ли имаш вафла „Хенри“, която може да се пипне? Или вече бълнувам?
— Алек, нима си мислиш, че бих откраднала вафла? Купих я от монетен автомат, докато вие с господин Фасели се отбихте в мъжката тоалетна.
— Но как? Нямаме никакви пари. Не и от този свят.
— Вярно. Но в чантата си имах десетаче отпреди двете последни промени. Разбира се, тук не ставаше за нищо, ако гледаме по-строго на нещата. Само че не ми се вярваше да е нередно, ако машината го приеме. Така и стана. Прибрах вафлата, преди да излезете… защото нямах три десетачета и не можех да почерпя и господин Фасели. — Тя помълча и попита неспокойно: — Според тебе беше ли е измама?
— Няма да обръщаме внимание на подробностите… стига да споделя плодовете на престъплението. И ще стана виновен наравно с тебе. Ъ-ъ… ще ядем ли или първо да се изкъпем?
Решихме да започнем с похапването — истински разкошен банкет за нас, особено с вкусната вода от поточето. После дълго се плискахме и смяхме… един от най-щастливите мигове в живота ми. Маргрете имаше и сапун в чантата си, а вместо кърпа използвахме моята риза. Топлият въздух свърши останалата работа.
Каквото стана веднага след това, според мен беше неизбежно. Никога дотогава не бях се любил на открито, особено пък посред бял ден. Да беше ме попитал някой, щях да отговоря, че за мен е немислимо, че ще се притеснявам прекалено от възможния позор да ни сварят така.
Макар и с щастливо изумление, мога да кажа, че без да забравям колко достъпна гледка бяхме за някой случаен минувач, изобщо не се смутих… сигурно и заради кипящата, заразителна жизненост на Маргрете.
Дотогава не бях и спал гол на трева. Май се унесохме за около час.
Когато се събудихме, Маргрете настоя да ме обръсне. Самият аз не бих се справил кой знае колко добре, защото нямах огледало пред себе си, но тя свърши работата бързо и сръчно. Стояхме до колене във водата, аз разтърквах пяна в дланите си и я добавях по бузите си при нужда.
— Готов си — одобри тя накрая и ме целуна. — Измий се… и не забравяй ушите! Ще ти донеса кърпата. Тоест, ризата.
Маргрете излезе на брега, а аз започнах да си плискам лицето.
— Алек…
— Не те чувам, твърде силно съм пуснал душа.
— Моля те, мили!
Изправих се, махнах капките от очите си и се огледах.
Всичките ни вещи бяха изчезнали. С изключение на моя бръснач.
ХVII
„Ето, отивам напред, но няма Го,
И назад, но не Го виждам,
Наляво, гдето работи, но не мога да Го видя;
Крие се надясно, и го не виждам.“
Маргрете попита:
— Къде дяна сапуна?
Поех си дълбоко дъх и издишах бавно.
— Добре ли те чух? Питаш ме къде дянах сапуна?
— А какво би предпочел да кажа?
— Ъ-ъ… Ами не знам. Но поне не това. Става чудо… а ти ме питаш за някакво калъпче сапун.
— Алек, каквото става непрекъснато, до втръсване, вече не е чудо, а досада. Твърде много ни се събра и то прекалено начесто. Как бих искала да се разкрещя или да се нарева… Затова те попитах за сапуна.
Аз самият вече бях преполовил пътя към истеричния припадък, но думите на Марга ме разтърсиха като кофа ледена вода. Тя, на която око не мигваше пред айсберги и земетръси, дори веднъж не изхленчи?… Искало й се да закрещи?!
— Моля те да ме извиниш, мила. Държах сапуна в ръка, когато ме бръснеше. Само че го оставих настрана, за да си изплакна лицето. Значи е бил на брега. Не си спомням вече. Има ли значение?
— О, едва ли. Макар че това парче „Камей“, използвано само веднъж, щеше да е половината от земното ни богатство, ако го имахме. Иначе ни остава единствено бръсначът. Може да си го оставил на брега, но не го виждам.
— Следователно е изчезнал. Марга, преди да се изцапаме достатъчно, за да ни потрябва пак сапун, ще имаме много по-сериозни грижи. Храна, дрехи, подслон. — Излязох на брега. — И обувки. Нямаме дори обувки. Какво да правим сега? Като зашеметен съм. Да имах пред себе си стена на плача, щях направо да вия на нея.
— Стегни се, скъпи, стегни се.
— Може ли поне мъничко да помърморя?
Тя ме доближи, обгърна ме с ръце и ме целуна.
— Мърмори, миличък, колкото си искаш. И за двама ни. После нека решим какво ще правим.
Не съм способен да се поддавам на униние в прегръдката на Маргрете.
— Ти имаш ли някаква идея? Не се сещам за нищо друго, освен да се върнем на магистралата и да опитаме на стоп… а тази възможност никак не ме привлича във вида, в който съм. Нямаме си дори смокинови листа. Да виждаш някоя смокина наоколо?