— Господине, поканихте ме да седна до вас, а моят съпруг вече изрази съгласието си.
Маргрете се настани на дясната седалка отпред. Отворих уста, но веднага я затворих, защото открих, че нямам какво да кажа. Вмъкнах се отзад и установих, че кабината е доста по-голяма, отколкото ми се струваше. Имаше предостатъчно място да се разположа удобно. Вратите се затвориха и видях, че „огледалата“ поне отвътре са прозрачни.
— Връщам се в трафика — каза нашият домакин, — затова седнете спокойно и оставете системите за сигурност да си вършат работата. Случва се тази тенекия да дърпа като див кон, до шест „жи“, че и повече. Не, я почакайте… Накъде сте се запътили? — попита той Марга.
— Към Канзас, господин Фарнсуърт.
— За вас съм Джери, скъпа госпожо. Значи към Канзас… Голи?
— Нямаме дрехи. Изгубихме ги.
— Господин Фарнсуърт… Джери — добавих аз, — попаднахме в беда. Нямаме нищо. Да, пътуваме към Канзас, но първо ще трябва да си намерим дрехи някъде… Може би от Червения кръст, де да знам. И да си търсим работа, за да припечелим малко пари. После ще продължим към Канзас.
— Ясно. Или само си мисля, че ми е ясно. И как смятахте да стигнете дотам?
— Ами хрумна ми да отидем в Оклахома Сити, после на север. Все по главните магистрали. Нали сме стопаджии.
— Алек, покрай другото май сте си изгубили и ума. Не виждаш ли оградата? Случайно да ти е известно каква е глобата за пешеходец, спипан на магистралата?
— Не.
— Блажени са несведущите… Много по-лесно ще се оправите по второстепенните странични шосета. Там стопаджийството още е разрешено или поне гледат на това през пръсти. Щом сте към Оклахома, мога да ви откарам донякъде. Дръжте се!
Каза нещо на уредите пред себе си. Изобщо не докосна волана, защото такъв нямаше. Имаше само две ръчки.
Колата затрептя едва доловимо и изведнъж отскочи встрани. Стори ми се, че попаднах в някаква плътна каша, усетих гъдел като от статично електричество. Колата се лашкаше подобно на малка лодка в бурно море, но „кашата“ ме предпазваше от нежелани стълкновения със стените на кабината. Внезапно тласъците спряха и остана само лекото трептене. Фучахме по пътя толкова бързо, че виждах всичко наоколо слято.
— А сега ми разкажете — предложи Фарнсуърт.
— Маргрете?
— Разбира се, мили. Длъжни сме.
— Джери… ние сме от друг свят.
— О, не! — изпъшка той. — Пак ли летяща чиния! Ще станат четири за тази седмица. Това ли е вашата историйка?
— Не, не. Никога не съм виждал летяща чиния. От Земята сме… но от друга Земя. Пътувахме на стоп по Шейсет и шеста, опитвахме се да стигнем до Канзас…
— Спри за малко. Ти каза: „Шейсет и шеста“.
— Да, естествено.
— Само че наричаха така този път, още преди да го преустроят напълно. Никой не го нарича иначе, освен „Четирийсета междущатска“, вече петдесетина години. Ей, да не сте пътешественици във времето, а?
— Коя година е? — отвърнах с въпрос.
— Хиляда деветстотин деветдесет и четвърта.
— Значи нашата година. Сряда, осемнадесети май. Поне това беше датата сутринта, преди промяната.
— И все още си е същата. Но… Виж какво, стига сме човъркали оттук-оттам. Започни от самото начало, каквото ще да е било то, за да проумея как се озовахте голи-голенички на магистралата.
И аз му разказах.
По някое време той промълви:
— Значи огнена яма… И ти изобщо не се изгори?
— Само едно мехурче ми излезе.
— Мехурче… Ти май няма от какво да се боиш и в ада.
— Джери, онези хора наистина ходят по жарава.
— Знам, виждал съм. В Нова Гвинея. Ама не ми е и хрумвало да опитам. Сега за айсберга… Нещо ме смущава в разказа ти. Как се е случило един айсберг да пробие борда на кораба? Тези ледени планини винаги си кротуват във водата. Вярно, все може някой кораб да се забие в тях, но повредите ще са по носа му. Прав ли съм?
— Маргрете?
— Не знам, Алек. Звучи ми логично. И все пак се случи както ти го разказа.
— Джери, и аз не знам защо стана така. Бяхме в каюта близо до предната палуба. Може би целият нос на кораба се е смачкал. Но ако Марга нищо не може да ти обясни, аз пък изобщо нямам думата, защото си ударих главата и изключих като изгорял бушон. Марга ме е държала дълго над водата… Това вече ти го разказах.
Фарнсуърт се взря замислено в мен. Бе извъртял седалката си, за да е с лице към мен, показа и на Маргрете как да направи същото. Седяхме си и коленете ни почти се докосваха… а нашият домакин бе обърнал гръб на уредите за управление.
— Алек, какво стана всъщност с този Хергеншаймър?
— Изглежда не съм се изразил ясно. Пък и за самия мен е трудно да го проумея. Липсва Греъм. Аз съм Хергеншаймър. Когато минах по жаравата и се озовах в друг свят, заех мястото на Греъм, както вече ти обясних. Всички ме наричаха с името му и явно ме смятаха за него, но точно той липсваше. Сигурно ще си помислиш, че съм злоупотребил с това положение… само че бях на хиляди километри от дома си — без пари, без билет, а и в онзи свят никой не бе чувал за Александър Хергеншаймър. — Вдигнах рамене и разперих ръце. — Съгреших. Носех дрехите му, хранех се на неговата маса, отзовавах се на името му.