— Пак има нещо мътно. Може и да приличаш достатъчно на Греъм, за да заблудиш останалите, но… жена ти щеше да забележи разликата. Ти какво ще кажеш, Марги?
Тя ме погледна печално и влюбено, после отговори непреклонно:
— Джери, съпругът ми малко се е объркал. Особена загуба на памет. Той е Алек Греъм. Няма никакъв Александър Хергеншаймър. И никога не е имало.
Онемях. Вярно, двамата с Маргрете не бяхме говорили за това от много седмици. А и тя никога не бе признавала, че не съм Алек Греъм. Отново получавах урок (за кой ли път!), че не мога да спечеля спор с Марга. Дори да си въобразявах, че съм я убедил, накрая се оказваше, че тя просто е предпочела да млъкне.
— Алек, да не е от удара по главата? — попита ме Фарнсуърт.
— Виж какво, беше дреболия. Загубих съзнание за броени минути. И нямам никакви бели петна в паметта. Все едно, ударих си главата цели две седмици след огнената яма. Джери, съпругата ми е чудесна жена… но този път съм принуден да не се съглася с нея. Тя иска да вярва, че съм Алек Греъм, защото се влюбила в него, преди да ме е познавала. Вярва в това, защото изпитва такава потребност. Но аз, разбира се, знам кой съм — Хергеншаймър. Признавам, че наистина има странни случаи на амнезия. Има обаче едно доказателство, което не бих могъл да подправя, и то потвърждава неоспоримо, че аз — Александър Хергеншаймър, не съм Алек Греъм. — Тупнах се където доскоро беше шкембенцето ми. — Ето го доказателството. Казах ти, че носех дрехите на Греъм, но не ми бяха съвсем удобни. До деня, когато минах по жаравата, бях доста натежал и носех тук — пак се пляснах по корема, — сериозен запас сланинка. Панталоните на Греъм ме стягаха. Трябваше да си гълтам шкембето, за да ги закопчая. Няма как да е станало мигновено. И не е станало. Две седмици твърде калорична храна на кораба и ето ме с изпъкнало коремче… което доказва, че не съм Алек Греъм.
Маргрете не само мълчеше, ами и лицето й беше съвсем безизразно. Но Фарнсуърт настоя за отговор:
— Е, Марги?
— Алек, ти имаше съвсем същия проблем с дрехите си и преди да минеш през онази яма. И причината беше същата. Преяждане. — Усмихна ми се. — Любими, не ми е приятно да ти възразявам… но ужасно се радвам, че ти си ти, а не някой друг.
— Алек — намеси се Джери, — безброй мъже ще са готови да минат през огъня за един-единствен женски поглед, какъвто ти получи току-що. Когато стигнете в Канзас, най-добре потърси някой мозъчен доктор. Трябва да я разплетеш тази твоя амнезия. Никой не може да заеме мястото на нечий съпруг. Когато жената е живяла с него, спала е с него, слушала му е тъпите шегички, никой не може да се представи пред нея за мъжа й. Дори еднояйчният му близнак. Заради всички безбройни дреболии, които жената знае, но никой друг дори не подозира.
— Марга, ти ще кажеш — предложих веднага.
— Джери, той ми намеква, че е редно аз да ти възразя отчасти. Тогава не познавах Алек както една съпруга познава мъжа си. Бяхме само любовници, при това едва от няколко дни. — Тя се засмя. — Но в най-важното си прав. Познах го.
Фарнсуърт се мръщеше.
— Пак се обърках. Или говорим за един човек, или за двама различни. А Александър Хергеншаймър… Алек, я ми го опиши.
— Джери, аз съм протестантски проповедник, ръкоположен от Братя в Апокалипсиса — Църквата на единствената истина. Родил съм се във фермата на дядо ми, близо до Уичита, на двадесет и втори май…
— Ей, ами че ти скоро имаш рожден ден! — възкликна Джери, а Марга изведнъж се оживи.
— Така е. Покрай всичко, което ни се струпа на главите, изобщо не се сещах. И тъй, роден съм през хиляда деветстотин и шестдесета година. Родителите ми са покойници. Най-големият ми брат още стопанисва фермата…
— Затова ли отивате в Канзас? Искаш да намериш брат си?
— Не. Онази ферма е в света, където отраснах.
— Тогава защо?
Не му отговорих веднага.
— Няма никаква логична причина. Може би заради инстинкта да се завръщаш у дома. Или е онова, което кара конете да се втурват обратно в горящата конюшня. Не знам, Джери. Но трябва да се върна там, да потърся корените си.
— Това е подбуда, която мога да разбера. Продължавай.
Обясних му какво съм учил и не скрих факта, че съм се провалил в желанието си да стана инженер. После разказах за прехвърлянето си в семинарията, за ръкополагането след като завърших, за работата си в Обединените църкви. Изобщо не споменах за Абигейл. Не казах и че не си вършех много успешно работата като пастор, защото (поне според мен) Абигейл не се погаждаше лесно с хората, а пък миряните от моята енория никак не я харесваха. Трудно е да изредиш всички подробности, ако разказваш живота си набързо. А и не можех да изрека името на Абигейл, без да представя положението на Маргрете като твърде съмнително… а не бях способен да го направя.