— Не съм сигурна за какво говориш, но май нямаме.
Аз обаче не се съмнявах в смисъла на думите му, затова се намесих:
— Джери, говориш за полети до Луната, нали? Като в книгите на Жул Верн.
— Да, доста близо си до истината.
— Нима това беше ефирен кораб, излетял към Луната? Леле божке!
Трябва да кажа, че това леко богохулство само се изплъзна от устата ми.
— Задръж малко. Не беше ефирен кораб, а безпилотна товарна ракета. И няма да стигне до Луната, а само до ниска околоземна орбита. После се връща, приводнява се близо до Галвестън, изтеглят я до северното пристанище на Тексас. По някое време следващата седмица пак ще е готова за изстрелване. Е, част от товара й ще стигне до Луна Сити или до Долен Тихо… а току-виж нещичко отпраши чак за Астероидния пояс. Сега по-ясно ли ти стана?
— Ъ-ъ… не съвсем.
— Добре. През втория мандат на Кенеди…
— Кой?
— Джон Ф. Кенеди. Президента. От шейсет и първа до шейсет и девета.
— Съжалявам, но май ще трябва отново да уча история. Джери, най-объркващото при тези прехвърляния от свят в свят не са новите технологии, да речем телевизията или реактивните самолети… дори космическите кораби, а разликите в историята.
— Е, да… Като стигнем, ще ти намеря нещо по американска история и за космическите полети. Имам купища такива книги вкъщи. Затънал съм до гуша в тези занимания. Още като хлапе само правех модели на ракети. Освен акциите в „Товарни линии Диана“ имам по нещо и в „Стълбата на Яков“, и в „Стъблото“… засега само си намалявам данъците със загубите, но ще видим… — Той май забеляза изражението ми. — Извинявай. Първо прегледай набързо книгите, които ще ти подбера, после ще говорим.
Фарнсуърт пак погледна уредите на пулта, натисна някакви бутони, премига, пак натисна и каза:
— Според Хюбърт ще чуем звука след три минути двадесет и една секунди.
Звукът от изстрелването ме разочарова. Очаквах оглушителен тътен, подходящ за невероятната светлина. А беше само далечен грохот, който постепенно затихна.
Няколко минути по-късно колата се отклони надясно, измина широк кръг и се шмугна в тунел под магистралата, за да излезе на по-тесен първокласен път. Пътувахме по него (забелязах, че е 83-ти според табелите) не повече от пет минути. Чу се настойчиво писукане, по пулта заблестяха светлинки.
— Ясно, ясно — обади се господин Фарнсуърт. — Не припирай толкова.
Завъртя се напред и хвана двете ръчки.
Последваха интересни моменти. Спомних си нещо, което веднъж каза Мъдреца от Ханибал: „Да не мъ беше срам, да знайш, щях да си ода пеша“. Изглежда господин Фарнсуърт смяташе достойни за един умел шофьор само катастрофите, избегнати на косъм. Колко ли пъти „кашата“ ни спасяваше от синини, ако не и от счупени кости. Веднъж машината запищя особено пронизително, а нашият домакин изръмжа в отговор:
— Я си гледай твоята работа, пък аз все ще се оправя някак!
Завихме по тесен път — стори ми се само за частна употреба, защото започваше с арка, на която се мъдреше извит надпис: „Капризът на Фарнсуърт“. Тръгнахме нагоре по склона. Щом излязохме на равното, озовахме се пред висока порта, която светкавично се отдръпна с доближаването ни към нея.
Там ни чакаше Кейти Фарнсуърт.
Ако сте стигнали дотук в моите „мемоари“, вече знаете колко обичам съпругата си. Това е основна, неоспорима истина, също като скоростта на светлината, като обичта на Бога Отец. Но ето какво искам да знаете — открих, че мога да обичам друга жена, без любовта ми към Маргрете да повехне, а и без да изпитам желание да я отнема от спътника й в живота, за да я обладая. Е, желанието поне не ме измъчваше много.
Щом срещнах Кейти, аз узнах и че сто и шестдесет сантиметра са идеалният ръст за една жена, а петдесетте й килограма са самото съвършенство, също и че контраалтът е гласът, който жената трябва да има. Обстоятелството, че моята любима изобщо не е такава, няма никакво значение. Кейти Фарнсуърт превръщаше тези черти в нещо абсолютно за нея, просто защото беше доволна да е такава.
Но отначало ме стъписа с най-милата проява на сърдечно гостоприемство, каквато някога съм виждал.
Бе научила от мъжа си, че сме съвсем голи. Знаеше и че според него това ни притеснява. Затова бе донесла дрехи за двама ни.
А самата тя беше гола.
Не, греша. Аз бях гол, а тя се бе съблякла. Не, пак не е точно. Носеше одеждите на собствената си красота, подобно на Прамайката Ева преди грехопадението. И за нея това състояние изглеждаше толкова уместно, че аз започнах да се чудя как съм си набил в главата заблудата за неприличието на голотата.
Вратите на колата отново се плъзнаха встрани. Измъкнах се и подадох ръка на Маргрете. А госпожа Фарнсуърт пусна на земята каквото носеше, прегърна моята мила и я целуна.