— Татко, вие с мама очаквате ли от мен да присъствам на поклонението пред огъня в петък?
— „Очакване“ едва ли е подходящата дума — отвърна Джери, — щом си избрала друга вяра. По-скоро е надежда.
— Сибил — добави Кейти, — днес ти се струва, че твоето вещерско сборище е единственото, от което имаш нужда. Но всичко може да се промени… а и доколкото разбирам, Старата вяра не забранява на посветените в нея да участват в ритуали и на други църкви.
— Госпожо Фарнсуърт — намеси се най-после и Кълвърсън, — това правило е отражение на вековете, дори хилядолетията, през които сме били преследвани. Нашите канони все още повеляват, че всеки член на сборище трябва и да принадлежи за пред хората към някоя от радващите се на одобрение църкви. Но вече не се престараваме в прилагането на това задължение.
— Ясно — промълви Кейти. — Благодаря ти за разяснението, Родерик. Сибил, щом новата ти вяра поощрява принадлежността и към друга църква, може би е благоразумно да участваш достатъчно редовно в ритуалите, просто за да си запазиш „червените точки“. Току-виж ти потрябвали някой ден.
— Именно — одобри нашият домакин. — Червени точки! Сладурче, хрумвало ли ти е някога, че точно защото твоят баща е истинска опора на църквата и при нужда веднага вади чековата си книжка, той продава повече кадилаци от всеки друг търговец в щата Тексас?
— Татенце, това ми звучи направо безсрамно.
— Няма съмнение. Точно така се продават кадилаците. И не наричай вярата ни поклонение пред огъня. Знаеш, че не е вярно. Не се покланяме на огъня, а на онова, което символизира.
Сибил започна да мачка ленената салфетка и за миг заприлича на притеснено тринайсетгодишно момиченце, а не на зрялата жена, за каквато я представяше тялото й.
— Татко, точно в това е лошото. Досега огънят означаваше за мен пречистване, вечен живот, но вече започнах да навлизам в Учението, в историята му. Татенце, за една вещица огънят е начинът, по който са ни избивали!
В този миг дишането ми едва не спря от потреса, който изпитах. Дотогава не бях приел и с чувствата си, че тези двамата — наглият, но съвсем обикновен младеж и хубавичката, доста мила дъщеря на Кейти и Джери, нашите несравними добри самаряни… са вещер и вещица.
Знам, знам, пише го в Изход, двадесет и втора глава, стих осемнадесети: „И да не оставяш вещица жива“. Също толкова строга повеля като Десетте заповеди, дадени на Мойсей направо от Бог, в присъствието на всички чада Израилеви…
Как си позволявах да споделям трапезата с тях?
Ако щете, наречете ме страхливец. Не станах и не ги заклеймих. Седях си мирно и тихо.
— Миличка! — с укор се обади Кейти. — Та това е било през средновековието, а не днес и не тук.
— Госпожо Фарнсуърт — подхвана Кълвърсън, — всеки вещер или вещица знае, че следващият ден може отново да ни донесе същите гонения. Достатъчна е една година с твърде лоша реколта. А и трагедията в Сейлъм не е била нито толкова отдавна, нито толкова далече от тук. — Той поумува и добави: — Пък и достатъчно християни още се навъртат наоколо. Ако им беше по силите, щяха пак да разпалят кладите. Като в Сейлъм.
Моментът едва ли беше най-подходящият да си отворя устата, но аз избълвах:
— Нито една вещица не е била изгорена в Сейлъм!
Той се вторачи в мен.
— А вие какво знаете за това?
— Кладите са горели в Европа, не и тук. В Сейлъм вещиците са били обесени, а една е била смазана до смърт.
(А не би трябвало изобщо да се стига до огъня. Господ Бог наш ни е заповядал да не ги оставяме живи. Не ни е повелявал да ги умъртвяваме чрез мъчения.)
Очите му сякаш се опитваха да пробият дупки в челото ми.
— И какво? Като ви слушам, май одобрявате бесенето им.
— Нищо подобно не съм казвал!
(Прости ми, мили Боже!)
Джери реши да се намеси.
— Забранявам тази тема! Повече няма да говорим за такива неща на масата. Сибил, не настояваме да идваш с нас, ако това те разстройва или ти напомня за трагедии от миналото. И като споменахме за бесене, според вас какво заслужават крайните защитници на „Далас Каубойс“?
Два часа по-късно с Джери Фарнсуърт пак седяхме в същата стая, но този път беше „Ремингтън номер три“ — зад прозорците бушуваше снежна буря, по пода понякога привидно бръсваше хладен повей, веднъж дори чух далечен вълчи вой. Пламъците в камината придаваха особен уют на тази обстановка. Домакинът сипа кафе, също и бренди в кристални чаши, които май щяха да стигнат за аквариум на някоя златна рибка.
— Чувал си за благородно бренди — започна той уж сериозно, — например „Наполеон“ или „Карлос Примеро“. Но това тук е направо от кралско потекло, та чак страда от наследствената хемофилия на владетелите.