— По-истински не може и да бъде… и никоя гледка от месеци насам не ме е радвала така. И все пак… Не бързай да се обнадеждаваш. Вече знаем, че много от тези странни светове доста си приличат. Предполагам, че не е невероятно този свят да има дирижабли… но да не е моят. Е, не ми се вярва, но нека не се поддаваме на вълнението.
(Тогава не осъзнавах, че Маргрете изобщо не изглеждаше въодушевена.)
— А как ще познаеш дали е твоят свят?
— Можем да проверим като преди — в обществената библиотека. Само че този път разполагаме с много по-бърз и лесен начин. Ще попитам в ей този магазин къде е местният клон на „Бел Телефон“.
Предпочитах клона на тази фирма пред коя да е телефонна будка, защото исках да разлистя указателите, преди да се обадя на някого.
Да, моят свят си беше! В „Бел“ имаха указатели за целия щат Оклахома, както и за по-големите градове в други щати… включително и до болка познатия ми указател на Канзас Сити, щат Канзас.
— Виждаш ли?
Посочих на Маргрете номера на „Църковното обединение за благоприличие“, Национален център.
— Виждам.
— Не е ли прекрасно? Не ти ли се иска да запееш?
— Много се радвам за тебе, Алек.
(Тонът й обаче ми напомняше за друго: „Нали е съвсем като жив? И цветята са толкова хубави…“)
В нишата, където намерихме струпани указателите, сега бяхме само двамата. Затова зашепнах настойчиво:
— Но какво има, мила? Провървя ни, не разбираш ли? Щом набера този номер, ще имаме пари. Край на мръсната работа, край на чуденето с какво да залъжем стомасите и къде да се подслоним. Ще се отправим направо към дома с пулманов вагон… не, с дирижабъл! Знам, че ще ти хареса! Върха на лукса. Това ще ни е меденият месец, любима. Досега не можехме да си го позволим.
— Изобщо няма да ме водиш в Канзас.
— Но защо?
— Алек… там е жена ти.
Моля да ми повярвате, че не бях и помислял за Абигейл от незнайно колко седмици. Бях си внушил, че никога повече няма да я видя. (Как да предположа, че пак ще попадна в своя свят?) А и сега имах съпругата, за каквато всеки мъж може само да мечтае — Маргрете.
Чудя се дали първата шепа пръст пада върху ковчега със същата сила, с която усетих неочакваното опомняне от мечтите.
Успях да се овладея донякъде.
— Марга, ето какво ще направим. Да, имаме проблем, но можем и да се справим с него. Разбира се, че ще дойдеш с мен в Канзас! Трябва да дойдеш! Само че там, заради Абигейл, ще ти намеря някое тихо местенце, където да отседнеш, докато оправя нещата. — (Да ги оправя ли? Та Абигейл ще врещи на умряло!) — Първо трябва да се добера до парите си. После ще поговоря с адвокат. — (Развод значи? В щат, където има едно-единствено законно основание, и то по иск на измамения съпруг? И Маргрете ще трябва да се яви като съблазнителката по време на процеса? Невъзможно. Искаш ли да я видиш на позорния стълб? И изхвърлена от града, съпроводена от дюдюкаща тълпа, стига Абигейл да пожелае това? Не ме интересуваше какво би сполетяло мен, нито дори дали Абигейл ще ми отнеме и последния цент… но не биваше Маргрете да се сблъска със законите на моя свят, не по-милостиви от жигосващото нажежено желязо. Не и не!) — А после ще заминем за Дания.
(Нямаше как да сполуча с идеята за развода.)
— Наистина ли?
— Наистина. Любима, ти си моята съпруга сега и завинаги. Не мога да те зарежа тук, докато уреждам всичко в Канзас. Току-виж пак настъпила промяна и те загубя. Но няма и как да заминем за Дания, без да изтегля парите си от банката. Сега ясно ли ти е?
(Ами ако Абигейл ми е ошушкала банковата сметка?)
— Добре, Алек. Ще отидем в Канзас.
(Е, оправихме се с част от проблемите. Но оставаше Абигейл. Както и да е, този мост ще го премина… тоест изгоря, когато стигна до него.)
Само след половин минута имах нови затруднения. Момичето на гишето охотно се съгласи да ме свърже с абонат в друг щат за негова сметка. Канзас Сити ли? Първоначалната цена за установяването на връзка била двадесет и пет цента. Моля, пуснете монетата, когато ви кажа. Влезте във втора кабина.
Вмъкнах се в кабината и започнах да вадя монети от джоба си.
Двадесет цента. Две медни по три цента. Канадски четвърт долар, с лика на кралицата. (Кралица в Канада?!) Половин долар. Три дребосъка по пет цента, от неизвестна за мен сплав.
И на нито една не виждах познатия девиз „Господ е нашата твърд“ на Североамериканския съюз.
Взирах се в тази окаяна колекция и опитвах да си припомня кога се случи последната промяна. Явно след като получих последната си надница, значи по-късно от вчера следобед, но по-рано от онзи автостоп след закуска. Да не би докато сме спали снощи? Но нали не загубихме нито дрехите, нито парите си. Усещах и ръбовете на бръснача в предния джоб на якето си.