Те се бяха научили да цапат през водата до задната част на ресторанта, и да просят корички хляб. На децата на семейство Дъфи — две момичета и две момчета от две до седем — никога не им омръзваше да ги хранят.
Това означаваше, че Лиъм и Моника могат да си изядат десерта на спокойствие и да си изпият кафето, без да се налага да разтървават децата след поредната им разправия. Разправиите се случваха често, особено когато малките бяха развълнувани, както на Бъдни вечер, и когато температурата и влажността бяха потискащи като днес.
Дъфи се постара да не обръща никакво внимание на застаналия наблизо сервитьор, стиснал в ръка сметката им, но накрая не издържа и го повика. Моника пък повика децата, докато съпругът й чакаше рестото.
Оттук тръгваха към дома на родителите на Моника в Белграно, за да пият традиционния коледен „чай“. На Коледа щяха да обядват с неговите родители и още четири семейства Дъфи в апартамента им в Палермо.
Моника се появи с децата, стиснала ръката на най-малкото момче и ухото на най-голямото. Другите две, изглежда, бяха очаровани от подобно развитие на събитията.
Дъфи стисна ръката на собственика, който се усмихваше измъчено, след това излезе от ресторанта и се качи в колата. Подаде на момчето, което паркираше автомобилите, банкнота от пет песо, вместо обичайните две. Все пак бе Коледа.
Освен това шофираше джип „Мерцедес Бенц 320“ на една година, което предполагаше, че е заможен и може да си позволи да даде бакшиш от пет песо. Не беше точно така. Автомобилът бе служебен. Момчето, което работеше на паркинга, нямаше представа, че е така.
За да излезе на южния ръкав на магистрала „Панамерикана“, трябваше да мине през тунел. Дъфи тъкмо излизаше от тунела и се канеше да завие по рампата, когато стар очукан бял пикап форд „F-150“ застана пред него, при което Лиъм Дъфи зареди думи, които Моника побърза да подчертае, че не е редно да употребява в присъствието на деца.
Дъфи последва пикапа до рампата, където мръсникът, който шофираше, рязко удари спирачки.
Дъфи успя да спре, без да го удари.
В следващия момент погледна през рамо и усети как целият настръхва.
„Света Дево, божия майко, не и на Бъдни вечер!“
Включи на първа, изви волана надясно и настъпи газта. Удари задницата на форда. Гумите на пикапа изсвистяха, докато Дъфи го изблъскваше от пътя. Джипът — тъкмо затова го бе избрал Дъфи — бе четири по четири.
Моника изпищя.
В следващия миг Дъфи чу как куршумите барабанят по мерцедеса. Докато стигне най-отдалечената точка на отбивката, бе изрекъл молитва за спасението на семейството си и бе извадил изпод ризата полуавтоматичен пистолет, аржентинската версия на „Колт“, модел „1911 A1 .45 ACP“.
Натискаше клаксона с ръката, в която бе пистолетът, докато криволичеше между колите на магистралата.
Моника изпищя отново.
— Децата? — изрева той.
Тя престана да пищи и се опита безуспешно да се прехвърли на задната седалка.
— Моника, кажи, за бога!
— Добре са — съобщи тя след минутка. — За бога, намали!
„Да, и да оставя мръсниците да ни настигнат!“
Не намали, но престана да преминава от лента в лента.
Пет километра по-напред забеляза автомобил на федералната полиция, паркиран на бензиностанция „Шел“.
Отби от магистралата и спря до патрулката. Полицаите го погледнаха по-скоро с раздразнение, отколкото с любопитство.
Дъфи спусна прозореца.
— Комендант Дъфи от Националната жандармерия! — изрева той към полицая. — Току-що ни бе устроена засада. Стреляха по нас. Търсете очукан бял форд „F-150“.
Полицаите не се колебаха.
Шофьорът, млад офицер, изскочи от автомобила, извади пистолета си и заоглежда магистралата. Седналият до него сержант приближи към джипа.
Дъфи вече стискаше микрофона на радиостанцията.
— До всички от жандармерията. На комендант Дъфи бе устроена засада на четирийсет и шести километър на „Панамерикана“. Патрулките, най-близо до бензиностанция „Шел“, трийсет и осми километър, посока юг, да се отправят насам незабавно. По пътя следете за стар бял форд „F-150“ и оглеждайте задницата на автомобила за следи от удар.
„Това е напълно безсмислено, помисли си Дъфи. Копелетата отдавна са духнали.“
„Важното е, че никой не е ранен, а колегите идват.“
„Света Дево, майко божия, благодаря ти, че отговори на молитвите ми.“
Дъфи слезе от колата, прибра пистолета в кобура под ризата и отвори задната врата на мерцедеса.
Пое на ръце седемгодишния Хосе.
— Да влезем да си вземем по една кола, след това отиваме при баба ви.
Съпругата му, прегърнала най-малкото дете, го погледна.