— На кого е ванът?
— На Певснер. И хората са негови. Имаме още една къща в кънтри клуб „Голф енд Поло“. Тя е за всеки случай.
— Идеята на Чарли ли е? — попита със съмнение Дарби.
— Да, поне докато не измислим нещо по-подходящо — обясни Кастило. — Докато се върна в Буенос Айрес…
— Кога смяташ да се върнеш, шефче? — попита Дешамп.
— Тръгвам, щом се съмне. Ще бъда на „Хорхе Нюбъри“ — някой трябва да дойде да ме посрещне — четири часа по-късно. С мен се връщат Алфредо и Лестър.
— И аз — обади се Светлана.
— Ще оставя полковник Алексеева тук. Най-вероятно ще прехвърлим госпожа Березовски и София тук.
— Разумно ли е да я оставиш там, Чарли?
— Няма начин — обади се отново Светлана. — „Гдето идеш ти, и аз ще ида“… Чети Библията, мой Чарли, това е от първа глава на Рут.
— Нямам намерение да държа всички яйца в една кошница.
— Точно така. Нали имаш доверие на Певснер? — попита саркастично Дешамп.
— Аз съм с Чарли, Алекс — напомни Мунц. — Разумно е да я оставим тук.
— Щом и двамата сте на едно мнение — отвърна Дешамп.
— Ще се опитам да разбера от нея всичко за парите. Алек ще ми разкаже каквото знае за операцията в Конго, но не знае много, затова говорете с полковника.
— Дмитрий, разкажи им всичко, което знаеш — нареди Певснер.
Березовски мълча дълго.
— Сигурен ли си, Александър?
— Разбира се, че съм сигурен. Можем да направим нещо с помощта на Чарли.
— Ако се притесняваш за двата милиона, полковник — успокои го Кастило, — Алек ще те увери, че съм човек на думата си. Обещал съм и ще ти ги платя.
Кастило забеляза, че Светлана клати глава, сякаш не може да повярва колко са глупави мъжете.
„Ама какво става тук?“
— Един бърз въпрос, полковник, след като вече не играем игрички. Нали не играем?
— Вярвам на преценката на Александър, подполковник — рече Березовски. — Както се изрази, вече не играем игрички.
— Ти ли отиде при семейство Кул, когато реши да вдигнеш гълъбите, или те се обърнаха към теб?
— Аз отидох при него. Познавах се и с двамата от много години.
— Той свърза ли те с шефа на ЦРУ във Виена?
— Най-накрая.
— Разкажи ми за нея.
— Предполагам, че искаш честен отговор, вместо любезен и възпитан, нали?
— Точно така.
— Тя представляваше проблем. Не смееше да направи нещо без разрешение.
— Това ли имаше предвид, когато каза „най-накрая“?
— Исках да кажа, че тя най-накрая ни позволи да се свържем с нея. Двамата със Светлана рискувахме, не тя.
— Затова ли реши така ненадейно да се обърнеш към мен?
— Имаше възможност, подчертавам, че беше само възможност, вече да са ни погнали. Според двама ни със Светлана, ако нещо се объркаше, независимо какво, тя щеше да ни остави да се оправяме сами.
— Много ти благодаря за откровеността — отвърна Кастило.
— Като говорим за Виена, Чарли — намеси се Дешамп, — Милър каза, че онзи, дето искаше да го наблюдаваме… как, по дяволите, се казваше?
— Алексеев ли?
— Някакъв роднина на Червени гащи.
— Какво той?
— Милър каза, че някой вече е поръчал на Националната агенция по сигурността да го държи под око. Не е ясно кой, но по всяка вероятност става въпрос за Агенцията. Както и да е, той се е качил на „Еър Франс“ — не на „Аерофлот“ — от Рим за Москва днес следобед. След това има резервация за влак за Виена.
— Значи са му позволили да елиминира Светлана — отбеляза полковник Березовски. — Внимавай, Свет!
— Да не би да мислиш, че няма да погне и теб? — попита Светлана.
— Аз мога да се оправя с Евгени. Притеснявам се за теб.
— „Гордостта предшествува погибелта“ — цитира тя.
— Обзалагам се, че и това е от Библията — подхвърли саркастично Кастило.
— Притчи, 16:18 — отвърна спокойно тя.
— Няма да е зле всички да разберем за какво става въпрос — заяви Дешамп.
— Този тип е тръгнал да ликвидира новите ни приятели. Кажи на Милър да се свърже с Националната агенция и да им каже да го държат под око. Искам да знам докога е във Виена и кога заминава от Виена. А, да, и накъде тръгва след това.
— Да не занимаваме Агенцията, така ли?
— В никакъв случай.
— Нещо друго?
— Засега не се сещам.
— Да звъннем ли, за да докладваме докъде сме стигнали?
— Не, освен ако нещо не се обърка.
— Добре. Ще се видим вдругиден на „Хорхе Нюбъри“.
(Четири)
— Напълно възможно е, Александър — обясни Светлана, — ако досега не са ни проследили, вече да са пуснали хора по петите ни, да са научили за парите. Ако не са, със сигурност в най-скоро време ще разберат. Запомнила съм номерата…