— А как са дошли тук?
— Повечето са евреи. Работили са за хора от опричнината години наред. Когато комунистите решиха да пуснат голяма част от тях да се върнат в Израел, ние ги предупредихме, че там едва ли ще им хареса, след това уредихме пътуването им. Наистина не им хареса. Културният шок, климатът — какво казвате вие американците: „Поредният противен слънчев ден в Ел Ей“; в Тел Авив е още по-зле — видяха бомбаджиите, самоубийствата и разбраха какво ще бъде бъдещето им. Искаха да се махнат, но не искаха да се върнат в Русия. Затова уредих да дойдат тук. Един ден децата им ще се присъединят към всички руски евреи в Аржентина. Тук живеят четирийсет хиляди еврейски гаучос, по произход от Източна Европа. Това знаеше ли го?
Кастило кимна.
— Чувал съм.
— Засега родителите им работят за мен.
— Алек, не знам какво да кажа за „Ролекс“-а.
— Можеш да кажеш „благодаря“.
— Наистина си нахитрял.
— Хората, евреите, казват: „Носи го със здраве.“
— Благодаря ти.
(Шест)
Докато „Аеро Командър“-ът рулираше по частната писта, той забеляза, че отстрани са спрели два самолета „Гълфстрийм“ един до друг.
Единият беше неговият. На другия се виждаше емблемата на американските Военновъздушни сили и президентския екип.
— Мама му стара — възкликна той.
Спря „Аеро Командър“-а до правителствения.
— Виждам Дейвидсън — заяви Мунц. — Там са и някои от хората на Певснер. И на Дъфи.
— А пък аз виждам „Гълфстрийм“-а. Алфредо, ще заведеш ли Светлана във втората квартира, която спомена? В „Голф енд Поло“ или „Поло енд Голф“, както там се казваше.
— Идвам с теб — настоя Светлана.
— Ще вършиш, каквото ти се каже. Времето за игри и закачки свърши. Разбра ли?
Тя кимна.
— Сега ще си поприказвам с пилота — каза Кастило. — Вие оставате — всички, освен Макс — в самолета. Ако отида при Дейвидсън, оставате в самолета, докато тръгнем, след това завеждаш Светлана и Лестър в „Поло“ нещо си. Разбрахме ли се?
— Какво става, Чарли?
— Подозирам, че положението не е никак добро. Ще стане още по-зле, ако ме видят със Светлана.
— Да не би да мислиш, че Монтвейл е тук?
— Или той, или лакеят му — отвърна Кастило. — След малко ще разбера. — Отвори вратата, ако обичаш.
Светлана не го целуна, когато той мина превит почти на две покрай седалката й. Спря го, положи ръка на бузата му и се вгледа в очите му.
„Това бе точно толкова интимно, колкото и целувка.“
До носа на „Гълфстрийм“-а бяха застанали двама в униформи на Военновъздушните сили. Единият показа на другия Макс, който се спусна към колесника за ритуала си, а след това към мъж в зелен панталон и блуза с копчета, който се бе отправил към тях.
Кастило забеляза, че по-високият беше подполковник от авиацията, а другият просто пилот.
— Говорите ли английски, господине? — попита подполковникът.
— Опитвам се — отвърна Кастило.
— Хубаво куче — отбеляза той.
— Благодаря.
Макс дотича при тях, седна и подаде лапа.
Подполковникът приклекна и почеса Макс по ушите.
— Хубав самолет — отбеляза Кастило. — На президентския екип е, нали?
Подполковникът вдигна поглед към него, изправи се, но не отговори.
— Аз съм резидентът на СВР в Буенос Айрес, подполковник. Бихме искали да сме наясно какво правят американските ни приятели.
След тези думи подаде на подполковника личната карта на подполковник К. Г. Кастило от Специалните части на американската армия.
Подполковникът веднага позна картата, усмихна се и я огледа внимателно.
— Канех се да ви кажа, подполковник — започна той, — по възможност по-тактично, че не ми е позволено да говоря за мисията на самолета. Но след като вие сте мисията…
— Моля?
— Съвсем неофициално ще ви призная, че сте затънали до ушите.
— Защо?
— Посланик Монтвейл току-що наряза посланика като кисела краставица. Посланик Монтвейл каза, цитирам почти дословно: „Току-що прелетях почти осем хиляди километра, за да се видя с проклетия подполковник Чарли Кастило, а вие не само твърдите, че нямате представа къде се намира копелето, ами че дори не сте чул, че е в Аржентина.“
Обърна се към капитана и попита:
— Нали това бяха думите на посланика, Сам?
— Почти дословно, господине — потвърди капитанът. — Не мога да обясня защо, но ми се стори, че посланик Монтвейл не харесва особено много подполковник Кастило.
— Знам, че посланик Монтвейл не харесва никого, но не помня някога да съм го виждал толкова вбесен — призна подполковникът. — Какво, за бога, сте направили, подполковник?