— Нито едното, нито другото, Джак.
— Мама му стара.
Кастило сви рамене.
— Влюбен съм.
— Тогава с чиста съвест мога да кажа, че се радвам, че съм пред пенсия. Когато Макнаб научи, мога да се надявам единствено да прекарам дните си в армията, като броя колчета за палатки в някой склад в Аляска.
— Ще го уведомя, че си направил всичко по силите си, само дето не си ме прострелял в капачката на коляното с двайсет и втори калибър с кух връх, за да ме откажеш от тази лудост.
Дейвидсън примирено поклати глава.
— Ако мислех, че това ще бъде от полза, щях да го направя.
— Щях да си подам оставката още днес, Джак, ако не беше химическият завод в Конго.
Дейвидсън отново срещна погледа му.
— Когато Березовски започна да говори — обясни той, — Дешамп с право отбеляза, че сме попаднали на нещо голямо.
— Наистина е голямо.
— Добре. Вие двамата с Дешамп му вярвате. Няма да настоявам, че грешите и двамата. Ще се въздържа. Само че какво, по дяволите, смятате да правите? Дешамп разправя, че от ЦРУ знаели за завода и били преценили, че там няма заплаха. Едва ли ще се вслушат в думите на двама ви с Дешамп. Много малко вероятно е да повярват на Березовски или на приятелката ти, когато ги пипнат. Просто няма да стане. А ние се нахакваме между шамарите.
— Може ли да ти напомня, че имаме дълг, Джак?
Дейвидсън поклати глава. След малко продължи с много тих глас:
— За бога, Чарли, това ми е известно.
— Мой дълг е да разкарам този химически завод, дори от ЦРУ да не смятат, че е заплаха.
Дейвидсън кимна с разбиране.
— И как смяташ да го направиш?
— Все още не съм измислил.
След малко Дейвидсън отново заговори:
— Готов ли си да чуеш неприятните факти?
— Може и да се изненадаш, но едва ли има нещо, което не съм премислил. Не че омаловажавам усилията ти, Джак, просто мислих много. Нищо, кажи.
— В ЦРУ вече беснеят, че си пипнал руснаците.
Кастило кимна.
— И ми се струва, че нямаш намерение да върнеш нито единия, нито другия на Агенцията.
— Правилно ти се струва, Джак.
Дейвидсън отново поклати глава.
— Тогава ще се разбеснеят още повече. Също и Монтвейл.
Кастило кимна отново.
— Президентът ти е дал власт, Чарли, за да откриеш и елиминираш хората, които очистиха Джак Пачката Мастърсън. Точка. Нищо друго. Не се споменава и дума за руски шпиони, за Конго, за това да сравниш със земята химически завод, за който Агенцията знае и анализаторите са преценили, че не представлява заплаха.
Той мълча дълго и Чарли реши, че му дава време да обмисли казаното.
След малко Дейвидсън отново поклати глава и продължи:
— И откъде, според теб, ще получим онова, което ни е необходимо, за да сринем завода? Ще ни трябва безкраен списък…
„Той каза «което ни е необходимо».“
„Ще участва.“
„И не му пука какво ще стане.“
Чарли усети как гърлото му се стяга.
Когато намери сили да заговори, призна:
— Все още не съм го измислил.
— И какво ще стане сега, шефче?
Кастило обясни сериозно:
— И най-дългото пътешествие започва с малки крачки. Запиши си го, ако не го знаеш.
Дейвидсън се разсмя.
— Сега аз влизам вътре — Кастило посочи с брадичка сградата на посолството — и докато се опитвам да спася посланик Силвио от картечния огън, ще се оправя с посланик Монтвейл. През това време ти отиваш в „Рио Алба“, водиш и жандармите със себе си и ме чакаш там.
— Колко ще се бавиш?
— Не знам. Поръчай ми нещо за ядене. Ако не ти се обадя до трийсет минути, ти ми звънни. Ако отговоря на пущу, затвори и се върни в квартирата.
— И?
Кастило помълча за момент, след това сви рамене и отново поклати глава, а накрая призна:
— Не знам, Джак.
— Добре, ще измислим нещо.
Чарли погледна паркирания до тях мерцедес. След това се обърна през рамо и нареди:
— Макс, ти оставаш.
Кастило отвори вратата. В същия момент един от жандармите слезе от мерцедеса и застана до отворената врата.
Когато подполковникът се отправи към входа за служители на посолството, жандармът хлопна вратата на автомобила и пое след него.
Дейвидсън даде на заден и подкара към ресторанта. „Рио Алба“ бе на една пресечка от посолството, в сянката на петдесететажна сграда — най-високата в Аржентина. Мерцедесът с жандармите го последва.
Оградата около посолството бе с три врати — огромна порта за автомобили и две малки за хората. Вратата за служители беше съвсем обикновена, охранявана от двама униформени от аржентинска фирма.
Кастило бе сигурен, че две аржентински ченгета под наем няма да откажат достъп на американски офицер, който показва необходимите документи. Оказа се, че греши.