Ченгетата под наем никак не се впечатлиха от документите на К. Г. Кастило като старши специален агент в американските Тайни служби.
Посъветваха го, ако иска да влезе в сградата на посолството, да използва входа за посетители, който бе на триста метра по обляната в слънце улица.
Кастило стисна зъби и тръгна към другата врата, следван от жандарма.
На последните сто метра се виеше опашка — очевидно много малко от тях бяха американски граждани и се потяха на слънцето, за да кандидатстват за визи и други услуги.
„Не може да няма вход за американски граждани.“
„За бога, та това беше американското посолство!“
Започваше да се отчайва, докато не стигна почти до вратата. Там, на смешно малък надпис, се мъдреше стрелка и „АМЕРИКАНСКИ ГРАЖДАНИ“.
Той отвори вратата и веднага го спря поредното аржентинско ченге под наем, което крайно нелюбезно поиска паспорта му.
След като го огледа внимателно, ченгето под наем му посочи една от двете опашки, наредили се пред гишетата със стъклени прегради. На Кастило му заприлича на някое казино в Лас Вегас.
Нареди се на опашка и зачака реда си. След десет минути бе пред гишето.
— Искам да се срещна с посланика, ако обичате.
— Паспортът ви.
Привлекателната жена зад дебелото стъкло го провери, след това огледа внимателно Кастило и попита:
— В колко часа е срещата ви?
— Нямам среща, но ако се свържете с него, сигурен съм, че ще ме приеме.
Жената написа номер на едно листче и го пъхна под стъклото.
— Обадете се на този номер и поискайте среща.
— Има ли тук американски офицер?
Три минути по-късно, приятен млад мъж се показа зад жената и погледна Кастило.
— Да.
Кастило си спомни, че Едгар Дешамп му беше казал, че младоците от школата за шпиони на ЦРУ често ги изпращат на първо назначение като помощник-консули в някое посолство, за да не оплескат нещо заради липса на опит.
„Почти съм сигурен, че и този малкият е такъв.“
— Добър ден — поздрави любезно Кастило и пъхна армейската си идентификация под стъклото. — Искам да се видя с посланика. Бъдете така любезен да се обадите в кабинета му и да му съобщите, че съм тук.
Кандидат-шпионинът огледа картата и я пъхна обратно под стъклото.
— Ще ви дам номер, на който можете да позвъните, подполковник — предложи той.
Кастило отново пъхна картата си под стъклото.
— Сега ме чуйте много внимателно — започна той. Говореше тихо, но по тона му личеше, че няма да приеме никакви възражения. — Ако не се обадите незабавно, лично ще съобщя на директора на Централното разузнаване, че не сте звъннали на посланика, за да го уведомите за мен. Още следващата седмица ще сте обратно в Ленгли и ще охранявате бариерата за автомобили.
Погледите им се преплетоха.
Помощник-консулът посегна към слушалката.
След малко я пъхна под стъклото.
— Не знам къде е, подполковник — обясни секретарката за посланик Силвио. — Тръгна към „Хорхе Нюбъри“, за да посрещне ВИП персона, и така и не се е връщал. Искате ли да го почакате?
„Мама му стара, сигурно са тръгнали към Нуестра Пакеня Каза“.
— Не, благодаря — отвърна Кастило. — Когато се обади, кажете му, че ще му звънна по-късно.
Кастило плъзна слушалката обратно и без да каже дума, се обърна и извади мобилния си телефон.
Ченгето под наем стисна ръката му и посочи надписа на стената. Използването на мобилни телефони беше забранено.
Кастило излезе от сградата под жаркото слънце на летния следобед в Буенос Айрес. Забеляза, че полицаят го чака.
Кастило натисна едно от копчетата за автоматично набиране. Дейвидсън отговори при второто позвъняване:
— Той е тук, с Монтвейл — рече направо Дейвидсън.
— Задръж ги там, дори ако се налага, счупи краката на Монтвейл — нареди Кастило и тръгна по обления в слънце тротоар към ресторант „Рио Алба“, следван от жандарма.
(Две)
Джак Дейвидсън и неговият жандарм седяха на маса до вратата. И двамата бяха преполовили обяда си.
Дейвидсън срещна погледа на Кастило и кимна към задната част на ресторанта.
— Ти седни при тях и чакай — нареди Кастило на жандарма. От местата им се виждаше кръгла маса в дъното на ресторанта.
Кастило тръгна към нея. Там се бяха настанили почитаемият Чарлс У. Монтвейл, директор на Националното американско разузнаване, който обичаше да го наричат „посланик“ (през дългата си кариера бе работил като заместник държавен секретар, министър на финансите и посланик в Европейския съюз), в компанията на американския посланик в Аржентина Хуан Мануел Силвио, мъж в края на петдесетте, висок, спретнат, с късо подстригана коса.