— Поне ще има за какво да говорим, когато отидем у майка ти — обади се той.
— Върви по дяволите, Лиъм — отвърна Моника.
II
(Едно)
Жълт миниван крайслер такси с надпис „Таксиметрови услуги Ал до всички летища в окръг Колумбия“ на задното стъкло си проправяше път през снежните улици към извитата алея пред огромна къща, за да спре най-сетне пред затворените четири врати на приземния гараж.
Единственият пътник — спретната жена, която изглеждаше към шейсетте, в действителност цели десет години по-възрастна, с гарвановочерна коса, стегната в кок, на места прошарена отвори вратата, преди шофьорът да успее да слезе.
Пътека водеше от алеята към къщата, но по снега не се виждаха стъпки, следователно никой не бе влизал или излизал.
Шофьорът извади малък кожен куфар от багажника на вана и се замисли за момент — „Какво пък толкова, Коледа е“ — И заяви:
— Ще ви изпратя до вратата, госпожо.
— Много сте мил.
Тя го последва по пътеката. Когато остави куфара пред вратата, жената му подаде прегъната на две банкнота.
— Благодаря ви — усмихна се тя. — И весела Коледа.
Той взе парите. Беше му дала сто долара.
Сметката бе трийсет и три и петдесет.
— Госпожо, не мога да ви върна.
— Честита Коледа — повтори тя и натисна звънеца.
— Много ви благодаря. Честита Коледа и на вас.
Той се качи във вана, изчака, за да е сигурен, че някой ще й отвори, и едва след това пое.
Отвори й едър, мускулест млад мъж в еднореден костюм.
— Да, госпожо.
— Честита Коледа. Търся подполковник Кастило.
— Тук няма такъв, госпожо.
— Напротив, има — заяви тя любезно, но убедено. — Кажете му, че баба му е дошла.
Мускулестият мъж се замисли за момент, след това заговори в ревера на сакото. Тя не за пръв път виждаше подобно нещо.
— Разбрано — отвърна той. — Твърди, че е бабата на Дон Жуан.
Деветдесет секунди по-късно едър, светлокос, синеок, трийсет и шест годишен мъж се появи на вратата. Подполковник Карлос Г. Кастило от Специалните части на американската армия бе облечен в кафяв кадифен панталон и суичър с надпис „Американска военна академия“. В ръка държеше чаша с напитка, която приличаше на доматен сок, а в другата стискаше дълга черна пура.
До него пристъпваше огромно сребристочерно куче, поне веднъж и половина по-голямо от едър боксер. В първия момент кучето — фландърско бувие, наречено Макс — често плашеше хората, дори почитателите на кучетата, като мускулестия млад мъж в костюма, който отвори вратата и се гордееше, че не се страхува от нищо на този свят.
Той остана с отворена уста, когато възрастната дама, вместо да се свие от ужас, когато Макс се втурна към нея, се отпусна на колене и загука:
— Здравей, миличък! Радваш ли се да видиш старата си бабка?
След тези думи прегърна Макс през якия врат. Макс въртеше доволно задница, а отрязаната опашка се мяташе като перка на хеликоптер.
Възрастната дама погледна към мъжа със суичъра.
— Ами ти, Карлос? Не се ли радваш да видиш старата си баба?
— Радвам се, и още как — отвърна той. — Шокът ще го оставя за по-късно. Какво по… Ти защо си тук?
— Фернандо, Мария и децата прекараха Бъдни вечер с мен вкъщи. Днес трябваше да избирам или да прекарам Коледа със семейството на Мария, или да се кача на самолета, за да те видя.
— Как откри къщата, бабче?
— Казах на Фернандо, че искам да ти изпратя порция пуйка, и той ми каза адреса.
— С други думи, той няма представа, че си тук.
— По всяка вероятност няма — призна доня Алисия Кастило, докато се изправяше. — Доколкото ми е известно, миличък, аз съм бабата, а вие с Фернандо — внуците, което ще рече, че не ми е нужно разрешението ви.
— Заповядай, бабче, добре дошла — усмихна се Кастило, прегърна я и я завъртя.
— И аз се радвам не по-малко — долетя дълбок глас с източноевропейски акцент. — Докато не ви зърнах, доня Алисия, едва успявах да свикна с мисълта, че ще ми се наложи да прекарам празника с тези варвари.
Ерик Кочиан, висок стегнат мъж с гъста посребряла коса, който изглеждаше в края на шейсетте, въпреки че бе на осемдесет и две, бе в колосана бяла риза, грижливо изгладени вълнени панталони и готварска престилка на сини райета. Пристъпи към нея, пое ръката й и се наведе да я целуне.
— Преброй си пръстите, бабче — обади се Кастило. — Сега погледни дали пръстените ти са все още на място.
— Честита Коледа, Били — рече доня Алисия, използвайки прякора му, и се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — Никога досега не те бях виждала с готварска престилка.