Кастило си каза, че костюмът на високия, както обичаше да се изразява Дейвидсън, му стои като на манекен.
На масата до стената се бяха настанили двама мускулести мъже, които Чарли реши, че са кадри на Агенцията или бодигардове на Монтвейл от Тайните служби. Монтвейл забеляза Кастило, вилицата с хапка месо на нея застина пред устата му, след това я лапна.
— Каква приятна изненада! — възкликна Кастило, когато приближи. — Тъкмо се отбих в посолството, за да засвидетелствам почитанията си на посланик Силвио, но там дори не знаеха, че сте тук. Кажете, господин Монтвейл, какво ви води насам?
— Много добре знаеш, подполковник — сопна се Монтвейл с пълна уста.
Кастило огледа заведението и отново се обърна към Монтвейл.
— Предполагам, че някой ви е казал, че „Рио Алба“ се слави като заведението, в което сервират най-хубавите пържоли на света, не виждам друга причина.
Монтвейл преглътна, след това отпи от чашата бяло вино.
— Няма ли да седнеш, Чарли?
— Много благодаря.
Кастило се настани, огледа се за сервитьор и му даде знак да се приближи.
— Умирам от глад. Закусвах много рано — каза той на английски на Монтвейл, след това превключи на испански: — Донесете ми емпанада с рокфор, ако обичате, след това добре опечен бифтек, пържени картофи и салата от домати и лук.
Посегна към бутилката на масата, прочете етикета, намръщи се, остави бутилката и добави:
— И бутилка каберне совиньон „Сен Фелисиен“, ако обичате.
— Да не би нещо да не е наред с виното, подполковник? — попита саркастично Монтвейл.
— На етикета пише „Малбек“.
— Е, и?
— Мислех, че знаете, господин Монтвейл. Malbec на френски означава „лош вкус“. Не знам за вас, господине, но за мен това е достатъчно предупреждение.
Посланик Силвио се разсмя.
Непознатият изискан мъж изгледа ледено Кастило.
Кастило се пресегна и му подаде ръка.
— Казвам се Кастило, господине. Всеки приятел на господин Монтвейл…
— Подполковник Кастило — прекъсна го Монтвейл. — Това е полковник Ремли.
— Как сте, господине? — продължи любезно Чарли.
— От командването на Специални операции — добави Монтвейл.
— Не може да бъде! Ако ни остане време, господине, предлагам да поиграем на „Познаваш ли?“ Да знаете само колко народ познавам.
Полковник Ремли нито се усмихна, нито отговори.
— След като спомена време, Кастило — обади се отново Монтвейл, — иска ми се да се върнем във Вашингтон колкото е възможно по-скоро. Колко време ще ти отнеме да доведеш „гостите“ на летището?
— Какви гости, господине?
Монтвейл го погледна над ръба на чашата.
— Много добре знаеш за кого говоря.
Сервитьорът донесе виното, поръчано от Кастило. Подполковникът с наслада завихри виното в чашата, огледа етикета и най-сетне отпи, задържа глътката в уста, след това сви рамене към сервитьора, сякаш искаше да каже, че се налага да се примири.
След като сервитьорът му наля и се отдалечи, Кастило вдигна чашата и погледна Монтвейл.
— Дори да знаех за какво говорехте, ресторант, пълен с народ, едва ли е най-подходящото място за подобен разговор, нали така?
Монтвейл започваше да се вбесява.
— Както и пред тези господа — продължи Кастило.
— Тогава да вървим в посолството — нареди с тих гневен глас Монтвейл.
— След като обядвам. Поздравявам ви за тази идея.
— Кастило — сопна се полковник Ремли, — много добре знаеш кой е посланикът. Как смееш да разговаряш с него по този начин?
— Господин полковник, не съм имал намерение да проявя неуважение към нито един от двамата посланици. Подозирам, че господин Монтвейл намеква за строго секретен въпрос, а аз много добре знам, че нито вие, нито посланик Силвио имате право на достъп до толкова секретни материали.
— Подполковник, посланик Монтвейл ме запозна с положението, докато пътувахме насам.
— С цялото си уважение, господине, позволете да се усъмня.
— Арогантен кучи син! — възкликна остро Ремли и едва не преобърна чашата си. — Ти за кой се мислиш, бе?
— Господине — отвърна преспокойно Кастило, — причината, поради която се съмнявам, че посланик Монтвейл е запознал вас или който и да било друг, е, че само двама са упълномощени да преценяват кого могат да запознаят с този въпрос. Тъй като аз не съм разрешавал подобно нещо, а и не съм информиран от другия човек да е давал подобно разрешение, съм напълно убеден, че не е възможно да сте запознат с въпроса.
— Дяволите да те вземат, Чарли! — изсъска Монтвейл.
Кастило изви подигравателно вежди.