— Ако някой ще ме ругае, ще постъпя крайно невъзпитано и ще се преместя на друга маса. Много съм чувствителен и не ми е приятно да получа лошо храносмилане, докато обядвам.
— Един от вариантите, Кастило — продължи Монтвейл, без да обръща внимание на думите му, — е да помоля полковник Ремли да те арестува, след което да накара господата да те качат на самолета ми.
Кимна към двамата спретнато облечени мъже.
Кастило ги погледна, след това изви очи към посланик Силвио, който не криеше, че се чувства безкрайно неловко. Накрая отново се обърна към Монтвейл.
— Те от Тайните служби ли са?
— Да — потвърди Монтвейл.
— Обзалагам се, че са въоръжени.
— Въоръжени са.
— Господин посланик, виждате ли тримата мъже в съседната зала, които гледат насам?
Монтвейл се обърна.
— Какво те?
— Двама от тях са офицери — истински офицери — от Националната жандармерия. Ако някой от вашите агенти се осмели да ме погледне накриво, жандармите ще дотичат, ще ги помолят да се легитимират, след това ще ги проверят за оръжие. Ако са въоръжени — Тайните служби нямат абсолютно никакви правомощия в Аржентина — ще бъдат арестувани, оръжията им — конфискувани, след което посланик Силвио ще бъде принуден да измисли как да ги измъкне от дранголника. Една дума от страна на моя милост, ще задържат и полковника за разпит.
— Ще те изправя пред военен съд, подполковник! — избухна полковник Ремли.
Кастило срещна погледа на Ремли.
— Поне ми кажете по какво обвинение, господине — помоли спокойно той. — Мен са ме учили, че офицерът е длъжен да се подчини на последната издадена заповед, освен ако тя не бъде променена от по-висш офицер. А вие, господине, не сте по-висш от офицера, чиито заповеди следвам. Знаят го както посланик Монтвейл, така и посланик Силвио.
— Господа — намеси се посланик Силвио, без да крие колко му е неудобно, — цялата тази работа излиза извън контрол.
— Господин посланик, наистина се опитвам да не позволя да стане подобно нещо. Затова, след като отида в посолството, за да проведа разговор на четири очи с посланик Монтвейл, искам да ми дадете дума, че ще ми позволите да напусна територията на посолството когато пожелая.
Кастило видя, че сервитьорът носи поръчката му, и замълча. След това човекът взе бутилката „Сен Фелисиен“ и доля чашата на Кастило.
— Трябва да пробвате, господин Монтвейл — отвърна Кастило и вдигна чаша. — Много е приятно и веднага „измива“ неприятния вкус от устата ви.
Монтвейл не откъсваше поглед от него.
— Ако не ти дам дума, че можеш да напуснеш посолството когато пожелаеш? — попита посланик Силвио.
— Тогава, щом приключа с обяда си, тръгвам.
— Подполковник Кастило — намеси се остро полковник Ремли. — Ще ви издам пряка заповед…
Монтвейл вдигна ръка и го прекъсна.
— Изпий си виното, Кастило — нареди Монтвейл. — Наобядвай се. След това отиваме в посолството.
Кастило погледна Монтвейл, след това и Силвио.
— Имам ли думата ви, господин посланик, че ще ми позволите да си тръгна?
— Имаш думата ми — кимна посланик Силвио.
(Три)
Бронираното беемве на посланик Силвио чакаше до тротоара, когато петнайсет минути по-късно всички излязоха от „Рио Алба“.
— По-лесно е да тръгнем пеша — предложи Силвио.
— Нямам нищо против — съгласи се Кастило. — Стига господин Монтвейл да одобри.
Монтвейл го погледна злобно, кимна на полковник Ремли да ги последва и пое по тротоара.
— Посолството е насам, господин Монтвейл — посочи Кастило в другата посока.
Монтвейл спря и се обърна. Мина покрай Чарли, без да го погледне, а Ремли го последва.
По всичко изглеждаше, че ще образуват индианска нишка до входа за служебни лица, последвани от мъжете от Тайните служби, а джипът на жандармерията щеше да последва всички останали.
Ченгетата под наем пуснаха всички да минат. След това единият излезе на тротоара и арогантно махна с ръка на мерцедеса да се махне, защото бе забранено за паркиране. Един от жандармите слезе и се настани близо до вратата. Шофьорът показа документите си. Ченгето под наем веднага се сви и се пъхна обратно в кабинката си.
Кастило забеляза, че останалите забелязаха какво става.
— Господин Монтвейл, питали ли сте се какво е общото между дипломатите, членовете на жандармерията и тристакилограмова горила?
Монтвейл погледна Кастило с възмущение, примесено с известно объркване.
— Какво? — попита директорът на Националното разузнаване.
— Могат да паркират където пожелаят — обясни Чарли.
— Боже! — възкликна възмутено Монтвейл.