Монтвейл великодушно махна с ръка.
— През двайсетте и четири часа преди Бъдни вечер са били извършени три убийства. За две от тях ми звъннахте, за да ме попитате какво знам — семейство Кул, убити с гароти във Виена, и…
— Нали ми каза, че не си и чувал за семейство Кул? — прекъсна го Монтвейл.
— Наистина не бях чувал.
— Мога ли да задам един въпрос? — обади се посланик Силвио, след това продължи, без да дочака отговор. — Кои са тези семейство Кул?
— Бяха — поправи го Монтвейл. — Дълги години работеха във Виена като агенти под прикритие на ЦРУ. Първоначално трябваше да набелязват руснаци — и други — които могат да окажат влияние на свои сънародници, за да преминат към нас. Действаха изключително успешно.
— Значи са били издадени и убити.
— Така изглежда — потвърди Монтвейл.
Двамата посланици наблюдаваха как Кастило пали повторно пурата си.
След като издиша син облак дим, Кастило продължи:
— По същото време, когато са били убити семейство Кул, кореспондент на „Тагес Цайтунг“, Гюнтер Фридлер, е бил убит в Марбург на Лан. Това е малко градче на стотина километра от Франкфурт на Майн, известен с университета „Филипс“. Тялото му е било обезобразено, за да бъде представено убийството като разправия между хомосексуални любовници. Фридлер е разследвал Марбургската група, която се състои от германски бизнесмени, облагодетелствали се от „Петрол срещу храни“, и се е опитвал да открие връзка между тях и химически завод в Белгийско Конго, който някога е бил западногерманска ядрена установка.
— А ти как разбра? — попита Силвио.
— Имам акции в изданието „Тагес Цайтунг“ — отвърна Кастило.
Монтвейл се усмихна, след това погледна Чарли.
— Всъщност, господин посланик, той има втора самоличност като Карл Вилхелм фон унд зу Госингер. Кастило притежава империята „Тагес Цайтунг“.
Силвио изви учудено вежди.
Подполковникът продължи спокойно:
— Когато научих, бях във Вашингтон с Ерик Кочиан, издателя на „Тагес Цайтунг“ в Будапеща. Преди известно време се опитаха да го убият в Будапеща. Кочиан е човекът, който е започнал отново издаването на вестника във Виена след Втората световна война. Освен това е стар приятел на семейство Кул. Фридлер също му е бил близък приятел. Той заяви, че заминава, първо, за да отиде на погребението, и, второ, за да разбере кой ги е убил. Не можах да го спра, затова се качихме на „Гълфстрийм“-а и отлетяхме за Германия. През следващите двайсет и четири часа са били направени още два опита за убийство, и двата са се провалили. Единият е бил тук, в „Пилар“, съвсем наблизо, господин Монтвейл. Когато комендант Лиъм Дъфи от Националната жандармерия и семейството му излизали от ресторант…
— Чух за тази работа — прекъсна го Силвио.
— Дъфи участва в операцията, когато трябваше да измъкнем агента на „Наркотици“ от наркобароните в Парагвай. Второто покушение, във Филаделфия, било срещу агент Джак Бритън от Тайните служби и съпругата му. Стреляли по тях с автоматични „Калашников“, когато се прибирали вкъщи. Години наред Бритън е бил ченге под прикритие във Фили и е държал под око така наречените афроамерикански луди глави, които участвали в шантавата идея да разбият краден „727“ в „Либърти Бел“ и честичко пътуват до Африка — включително и до Конго — и са финансирани от парите на „Петрол срещу храни“. Бритън бе включен в охраната на президента. Когато му съобщили „свален си от охраната“, все едно е някакво наказание, задето са се опитали да го убият, той казал доста груби нещица на старшите агенти от Тайните служби, след това им обяснил къде да си заврат протокола и дойде при мен точно преди да замина за Германия. Изпратих двамата със съпругата му тук…
— Ти защо реши, че имаш право да се намесваш? — попита Монтвейл.
Кастило не обърна внимание на прекъсването, погледна Силвио и продължи:
— Първоначално мислех, че Джак е най-подходящият човек, който може да защитава посланик Мастърсън в Уругвай. Тъй като Джак вече бе изгорил мостовете към Тайните служби, прецених — все още съм на същото мнение — че не трябва да поискам разрешение.
Срещна погледа на Монтвейл.
— И какво стана в Германия? — попита след малко Монтвейл.
— Бях в семейното имение, близо до Бад Херсфелд (навремето е било на майка ми, но сега там живее Ото Гьорнер, управител на холдингова компания „Госингер“), когато по телефона ме потърсиха като Кастило — уж от посолството ни в Берлин. Когато се обадих, някакъв тип с берлински акцент попита дали разговаря с Госингер — не Кастило — и когато потвърдих, че съм аз, той ми каза: „Съжалявам за безпокойството, подполковник Кастило, но прецених, че трябва да ви уведомя, че по време на погребението на Фридлер ще бъде извършено покушение срещу вас, Гьорнер и Кочиан“. Представи се като Том Барлоу и ми каза да се пазя от бившите Щази. След това затвори. Погребението на Фридлер на следващия ден беше в църквата „Света Елисавета“ в Марбург. Имахме запазени места. Двама от хората ми провериха всичко преди церемонията. Откриха плик, адресиран до мен, Госингер, в един от молитвениците. Вътре имаше фотокопие от паспорта на Березовски и четири картички — едната с името Том Барлоу, другите „Виена“, „Будапеща“ и „Берлин“. „Берлин“ беше задраскан. Реших, че Березовски иска да се срещнем или във Виена, или в Будапеща и ще използва името Том Барлоу.