— Значи е искал да се предаде, така ли? — попита спокойно Монтвейл.
— Не съм казал подобно нещо, въпреки че си го помислих.
— Не ти ли хрумна да се свържеш с някой от представителите на ЦРУ в Берлин, Виена или Будапеща?
— Помислих, но прецених, че не е разумно да го правя.
Монтвейл възмутено поклати глава.
— Значи замина за Виена, за да разбереш какво става.
— Оставете ме да довърша — каза Кастило и след като ядосаният Монтвейл кимна, той продължи: — В църквата не се случи нищо, тъй като моите хора и местната полиция бяха навсякъде. След това Кочиан настоя да отиде на погребението на семейство Кул във Виена с влак. Изпратих самолета във Виена и заедно с Кочиан, плюс бодигарда на Кочиан и един от моите хора, се качихме на влака в Касел.
— Кой е той?
— Не е германец.
— Да не би да е онзи, когото Макнаб изпрати, за да следи да не вършиш глупостите, към които си склонен? Говорим за господина, който седеше с жандармите, нали? Старши сержант Дейвидсън.
— Докато бяхме във влака, отидохме да обядваме — продължи Кастило, без да отговаря на въпроса. — Березовски, съпругата му, дъщеря му и Алексеева бяха във вагон-ресторанта. Познах го от снимката на фотокопието и го заговорих. Той заяви, че искал да говорим по работа, затова го поканих в купето си. Трийсет минути по-късно се появи — беше с Алексеева — и ми каза кой е, като призна, че е готов да премине на наша страна срещу два милиона долара и обеща да ми разкаже за химическия завод в Конго в мига, в който го закарам където пожелае с „Гълфстрийм“-а.
— Къде искаше да го закараш?
— Следващият въпрос?
— Добре. И на теб изобщо не ти хрумна, че не ти е по силите да се заемеш с подобна задача, че е трябвало да се свържеш с хората в американското посолство във Виена и да ги предадеш на шефа на ЦРУ. Не ти ли мина през ума да ми позвъниш, да ме попиташ какво да правиш? Мислех, че имаме договорка.
— Това би означавало, че имате власт над мен, а и двамата знаем, че не е така — сряза го Кастило. — Наистина имаме договорка, но прецених, че ситуацията няма връзка с нея. Березовски и Алексеева бяха нервни, оказа се, че са знаели, че семейство Кул са убити, затова реших аз да се заема. Страхуваха се от онова, което ще заварят във Виена — от онова, което ще им поднесе всеки, който зависи от вас. Затова успяхме да се споразумеем.
Монтвейл не каза нищо. Погледна замислено към другия край на стаята. Бе очевидно, че не е доволен от чутото.
— А как се свързаха с теб в Германия?
— Според мен по това време Березовски е бил в Марбург, за да се увери, че бившите кадри на Щази са очистили Кочиан и Гьорнер. След това — в тази последователност, предполагам само — е видял снимката ми, снимката на Госингер, — в „Тагес Цайтунг“…
— Защо е била снимката ти във вестника?
— На първа страница беше публикуван материал, че издателят, Госингер, се е върнал в Германия от Щатите за погребението на Фридлер и предлага награда — огромна награда — за информация, която може да отведе до хората, които са убили журналиста. Реших, че Березовски знае кой е Госингер — кой съм аз — видял е във вестника снимка, че пътувам със самолет „Гълфстрийм“, и е решил, че това е най-сигурният му билет да се измъкне от Европа. Оказа се, че съм бил прав. Казаха ми, че знаят за семейство Кул, което означаваше, че СВР ще ги чакат във Виена. Нямаха доверие на шефката на ЦРУ във Виена, защото се страхуваха, че тя ще ги остави да се оправят сами, ако се окаже, че СВР са по петите им. Затова ги измъкнах от гарата във Виена и ги качих на самолета, след което излетяхме.
— И ги доведе тук — довърши вместо него Монтвейл. — Къде са, Чарли? Ако искаме да спасим положението, трябва да ги откараме във Вашингтон и да ги предадем час по-скоро на Агенцията.
— Няма начин, за съжаление. Те няма да се предадат на Агенцията.
Монтвейл въздъхна шумно.
— Да не би да твърдиш, че си предложил да им дадеш два милиона долара, за да ти разкажат за химическия завод в Демократична република Конго? Господи, та ти дори не знаеш името на завода.