„Нямам намерение да отговоря на тази абсурдна забележка.“
„Той се опитва да ме ядоса.“
— Аз знам абсолютно всичко за въпросния завод — продължи Монтвейл. — Там няма нищо интересно. — Той се ухили. — Измъкнали са ти два милиона долара, млади приятелю.
Кастило усети как пулсът му се ускорява.
„Не се обаждай.“
Преброи до десет и заговори спокойно:
— Вижте какво. Защо не звъннете в Агенцията и не ги попитате? Ако те потвърдят, че там няма абсолютно нищо, което да заплашва националната ни сигурност, значи отново вярвате сляпо на онези, които ви подават разузнавателни сведения. Там съществува действаща химическа лаборатория и завод, който се захранва с пари от „Петрол срещу храни“. Мисията им е да отровят водоизточниците на основните ни градове, ще измрат милиони американци, които ще бъдат сложени в графата косвени жертви.
— Березовски ли ти го каза?
Кастило кимна.
— И ти му повярва?
Кастило кимна отново.
— Не е нужно да звъня в Агенцията, за да се уверя в онова, което вече знам.
— На ваше място щях да позвъня — настоя Кастило. — Ако ви кажат, че владеят положението, че няма за какво да се притеснявате, тогава сте подсигурен — още повече че двамата с посланик Силвио сме свидетели — когато нещата се разсмърдят. Значи сте питали и са ви казали, че всичко е тип-топ.
В първия момент Кастило си помисли, че Монтвейл няма да посегне към обезопасения телефон с дебел кабел на бюрото на посланик Силвио, но накрая той протегна ръка.
— Как работи това чудо?
Силвио пое слушалката от Монтвейл.
— Трябва да поискаме обезопасена връзка от телефонистите на Държавния департамент. Те ще ви свържат с ЦРУ — обясни Силвио, след това включи обезопасения телефон.
— Обажда се посланик Силвио. Свържете ме по обезопасена линия с държавния, след това пак по обезопасена с директора на Централното разузнаване. Обажда се посланик Монтвейл.
Когато казваше: „Обажда се посланик Монтвейл“, Силвио повиши глас и погледна Монтвейл, сякаш питаше: „Монтвейл наистина ли иска да се свърже с директора на Централното разузнаване, или с някой друг?“
Монтвейл кимна, за да покаже, че ще разговаря с директора.
— Включете на микрофон — помоли Кастило. — Така двамата с посланик Силвио ще свидетелстваме, че лично сте попитали и директора на Централното разузнаване.
Монтвейл го погледна злобно, след това огледа копчетата на телефона и натисна нужното тъкмо навреме, за да чуят всички.
— Кабинетът на директора на Централното разузнаване.
— Обажда се посланик Монтвейл. Свържете ме с директора, ако обичате.
След миг прозвуча веселият глас на Джон Пауъл, директор на Централното разузнаване.
— Как сте, господин посланик?
— Много добре, Джак, благодаря.
— Какво да направя за вас?
— В момента съм в кабинета на посланик Силвио в Буенос Айрес.
— Доста е топличко там, нали?
— Ужасна жега. Джак, подполковник Кастило е с нас.
— Виж ти.
— Говорехме по един въпрос — всъщност Кастило повдигна въпроса — за някакъв проблем в Демократична република Конго, по-точно за експериментална установка на западногерманците, която действа там. Знаеш за какво говоря, нали?
— Да, разбира се.
— Знаеш ли какво става там?
— За това ли говори Кастило?
— Да.
— Откъде е разбрал?
Кастило плесна с ръце, след това прокара лявата си ръка през гърлото.
— Не казва — отвърна Монтвейл.
— Добре. Както казах, не съм чул нищо. Ако ми дадете минутка, ще проверя какво съм пропуснал. Почакайте за момент.
Чуха се гласове, след малко Пауъл се обади отново.
— Ще ми трябват няколко минутки. На микрофон ли сте?
— Да, Джак, всички те чуват.
— Как сте, подполковник?
— Много добре, господин Пауъл, благодаря. Вие как сте?
— Разбирам, че си бил във Виена.
— Носи се такъв слух, господине.
— Съвсем между другото, подполковник, докато чакаме да научим нещо повече за Африка, искам да ви кажа, че тази сутрин мярнах няколко интересни съобщения от Интерпол.
— Какви, господине?
— Руснаците твърдят, че техни дипломати — Дмитрий Березовски и Светлана Алексеева, за които се знае, че са офицери от СВР, тя в Копенхаген, господинът в Берлин — са избягали с огромни суми пари. Повече от един милион долара от Копенхаген и два пъти повече от Берлин.
— Което ще рече, че не сме ние единствените, които имат алчни дипломати — отвърна Кастило и намигна на посланик Силвио, който се усмихна и поклати глава.