Монтвейл го погледна вбесен, неспособен да повярва на думите му.
— Освен това ще му кажа — продължи Силвио, — че по моя преценка, ако се съгласи с намерението ви да отведете Кастило във Вашингтон, ще мине доста време — най-вероятно години — преди ЦРУ да успее да открие руснаците, а да ги отведе в Щатите и дума не може да става. Освен това ще изтъкна пред президента, че на Мосад, израелското разузнаване, са им били необходими десетилетия, знаете го не по-зле от мен, за да открият Адолф Айхман, макар да са знаели, че се намира в Аржентина, а едва преди няколко години изправиха пред съда Ерик Прибке, сдобил се с печална слава след клането в Ардеатинските пещери край Рим, макар да се знаеше, че е в Аржентина още от 1948 и притежаваше хотел в Барилоче.
Монтвейл пребледня. Кастило се запита дали директорът на Националното разузнаване няма да изгуби контрол.
Успя да се овладее.
— По всичко личи, че разговорът ни приключи, нали така, Кастило? — попита Монтвейл.
— Не съвсем, господин Монтвейл. Искам да знам дали смятате да попречите на операцията ми в Африка, или ще ми помогнете да я проведа?
Монтвейл се намръщи.
— Че защо да го правя?
— Защото, ако ми осигурите помощта, от която се нуждая, ви давам дума, че ще приема фиаското с пенсионирането по болест, дори ще дойда на церемонията.
Монтвейл го погледна така, сякаш не можеше да повярва на чутото.
— Ще се съгласиш ли? — попита той, след като помисли за кратко. — Защо?
— И аз искам да защитя президента не по-малко от вас. След този случай президентът ще трябва да избира между нас, а вие очевидно сте по-ценен от мен. Знам кога е време да подвия опашка.
Монтвейл се замисли и кимна.
— Ще ти осигуря всичко, от което имаш нужда.
— Не искам нито ЦРУ, нито някой друг да разбира какви са намеренията ми. Разбрахме ли се?
— Имаш думата ми.
— Пред свидетел — обади се посланик Силвио.
— Ще ми трябват два часа, за да обясня положението на полковник Торине и да повикам двамата с капитан Спаркман да дойдат на „Хорхе Нюбъри“.
— Къде? А, да, на летището. — Той погледна часовника си. — Добре. Ще сме там.
Без дори да се замисли, когато Монтвейл погледна часовника си, Кастило също погледна своя. Монтвейл забеляза.
— Това май е чисто нов „Ролекс“ — отбеляза директорът на Националното разузнаване.
— От бяло злато е. Подарък от приятел.
Кастило погледна посланик Силвио и го помоли да използва обезопасената му линия. Посланикът му подаде слушалката.
— Свържете се с Държавния, ако обичате — разпореди се Кастило, — и ги помолете да ми осигурят обезопасена линия с майор Ричард Милър от Звеното за организационен анализ в комплекс „Небраска“.
В стаята цареше тишина, Монтвейл и Силвио не откъсваха очи от него, докато той пухтеше с пурата и чакаше телефонистът да го свърже.
— Дик, ще ти позвъня отново след около час. Сега си стегни багажа, за да дойдеш тук. Ако има някакъв проблем с полета, се обади на президентския екипаж и помоли да те докарат с един от техните „Гълфстрийм“. Ако има някакъв проблем, кажи им, че посланик Монтвейл е дал разрешение.
Монтвейл се надигна от канапето и без да каже дума или да погледне посланик Силвио или Кастило, излезе от кабинета на посланика.
Кастило чу гласа му, след като излезе.
— Добре, Ремли, приключихме.
След като Кастило завърши разговора си с Милър, той погледна Силвио.
— Господин посланик, нямах представа, че ще ви замеся в тази каша. Много съжалявам и съм ви безкрайно благодарен, господине.
— Няма защо да съжаляваш, Чарли, нито пък да ми благодариш. Просто изпълних дълга си.
XI
(Едно)
Когато Джак Дейвидсън зави с беемвето на посолството към „Майерлинг“, джипът „Мерцедес-Бенц“ на жандармерията го последва, след това направи обратен завой, спря встрани от пътя, за да има готовност да последва беемвето, когато излезе от кънтри клуба, независимо в коя посока щеше да се насочи.
Щом забеляза, че автомобилът на жандармерията го няма, Кастило си каза, че трябва да намери начин да се отърве от опашката. Искаше му се час по-скоро да отиде при Светлана в кънтри клуб „Голф енд Поло Пилар“, а не искаше хората на Дъфи да го проследят до там. Така само щяха да привлекат нежелано внимание.
Щом влязоха в къщата, Джак Бритън, стиснал „Узи“ между краката си, отвори вратата на Кастило и заяви, че „всички“ са под навеса.
„Всички“ се оказа, че са много повече, отколкото Кастило бе очаквал.