— Когато те хранят недодялани диваци, трябва да държиш под око готвача.
— Радвам се да те видя. Защо бях решила, че си се върнал в Будапеща?
Кочиан въздъхна театрално.
— Всеки ден отправям горещи молитви да бъда освободен от това зло. За съжаление, господ все още не е чул молитвите ми.
— Нямах представа, че живееш при Карлос.
— Не живея при него — побърза да отвърне той. — Двамата с Медхен… и кученцата, които Карлхен така и не взе… сме в „Мейфлауър“.
— Четири от тези очарователни кученца, предполагам сам знаеш, че е така, Били, озаряват Коледата на мили и много приятни хора.
Кочиан не обърна внимание на думите й.
— Позволете да ви предложа чаша шампанско, доня Алисия. Добре че съобразих да донеса, защото, като знам какви са обитателите на този манастир, дори да имаха, сигурно на вкус щеше да е като оцет.
— Манастир ли?
— Те така го наричат — кимна Кочиан към Кастило. — Чувството им за хумор е точно толкова изкривено, колкото и вкусът им към храната и виното.
— С удоволствие бих изпила чаша шампанско — усмихна се доня Алисия.
— Заповядайте с мен.
Доня Алисия видя, че кухнята е просторна — дори огромна — и че плъзгащите се врати се отваряха към съседния хол, също огромен, и се запита защо й е на внука й — и останалите — тази огромна къща. В кухнята се бяха събрали седем души, шест мъже и една жена, без да брои Ерик Кочиан и Чарли Кастило. Повечето се бяха отпуснали на столове с чаши леденостуден доматен сок (Доня Алисия се сети, че пият „Блъди Мери“). Жената и двама от мъжете бяха до печката, разположена на островче в центъра на кухнята.
На пода, до нещо като детска люлка, в която спяха четири кутрета, се бе проснало още едно фландърско бувие, по-малко от Макс. Очевидно това бе майката, Медхен. Тя се надигна разтревожена, когато вратата се отвори.
Кастило посочи жената и един от мъжете край печката. Облечени небрежно в дънки и пуловери, те бяха около четирийсетгодишни, приятна двойка, която никой не би забелязал сред тълпата на която и да е улица.
— Бабче — започна Кастило, — това са Даян и Харолд Сандърс. Те се грижат за нас. Това е баба ми, госпожа Алисия Кастило. Имаме ли достатъчно храна, за да не остане гладна?
— Няма проблем, подполковник — отвърна Харолд Сандърс, докато бъркаше кафявия сос в огромна тенджера. Погледна новодошлата и кимна. — За мен е удоволствие да се запознаем, госпожо.
— Останалите ги познаваш, нали, бабче? — продължи Кастило.
— Престани — сряза го тя и се приближи до Даян Сандърс. — Внукът ми трябваше да ви освободи за Коледа.
— Ако не им сготвим, госпожо — отвърна Харолд Сандърс, — като нищо ще се изтровят и тогава ще останем без работа.
— Щом казвате — усмихна се тя.
Обърна се към останалите, целуна мъжете, които познаваше, стисна ръка на онези, които виждаше за пръв път, и каза, че й е приятно да се запознаят.
Сред тях бе млад американец от китайски произход, Дейвид Юнг; невзрачен мъж в края на петдесетте, в смачкани панталони и разкопчано сако, който се представи като Едгар Дешамп; добре сложен мъж, приблизително на възрастта на Кастило, Джон Дейвидсън; румен мъж, който каза, че е Том Макгуайър, и друг мъж на средна възраст — Шандор Тор. Повечето бяха в костюми, свалили саката.
В къщата имаше още двама: костюмираният мускулест мъж, който й отвори, и друг млад мъж, също костюмиран и мускулест, който спокойно можеше да мине за брат на първия, ако не беше чернокож.
Двамата мускулести бяха специални агенти към Тайните служби на Съединените щати. Мисията им бе да пазят персонала на Звеното за организационен анализ. Тъй като и Тайните служби, и Звеното за организационен анализ бяха към департамент Вътрешна сигурност, почти никой не знаеше за съществуването на Звеното и кои са членовете му.
За тази секретност си имаше причина — най-точно казано, всичко, което Звеното вършеше, бе строго секретно — като основната беше, че Звеното бе създадено преди пет месеца по настояване на президента на Съединените щати.
СТРОГО СЕКРЕТНО — ПО ЗАПОВЕД НА ПРЕЗИДЕНТА
БЕЛИЯ ДОМ, ВАШИНГТОН, ОКРЪГ КОЛУМБИЯ
ДА НЕ СЕ КОПИРА
КОПИЕ 2 ОТ 3 (СЕКРЕТАР КОХЪН)
25 ЮЛИ 2005
РЕШЕНИЕ НА ПРЕЗИДЕНТА НА САЩ
БЕ УСТАНОВЕНО, ЧЕ УБИЙСТВОТО НА ДЖ. УИНСЛОУ МАСТЪРСЪН, ШЕФ НА МИСИЯТА В ПОСОЛСТВОТО НА САЩ В БУЕНОС АЙРЕС, АРЖЕНТИНА; ПОХИЩЕНИЕТО НА СЪПРУГАТА НА ГОСПОДИН МАСТЪРСЪН, ГОСПОЖА ЕЛИЗАБЕТ ЛОРИМЪР МАСТЪРСЪН; УБИЙСТВОТО НА СЕРЖАНТ РОДЖЪР МАРКЪМ ОТ МОРСКАТА ПЕХОТА И ОПИТЪТ ДА БЪДЕ УБИТА АГЕНТ ЕЛИЗАБЕТ Т. ШНАЙДЕР ДОКАЗВАТ БЕЗ ВСЯКАКВО СЪМНЕНИЕ СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ТЕРОРИСТИЧЕН ЗАГОВОР, КОЙТО ИМА ЗА ЦЕЛ ДА НАВРЕДИ НА ИНТЕРЕСИТЕ НА САЩ, НА ДИПЛОМАТИЧЕСКИЯ КОРПУС И НА ВСИЧКИ ГРАЖДАНИ, КОЕТО Е НЕДОПУСТИМО.