— Господин Д’Алесандро е на линия, господине. Радиото е в дъното на коридора.
Дешамп прочете мислите на Кастило.
— Искаш ли да изчакаме тук, шефче?
Кастило въздъхна шумно.
— Това сумтене издава несигурност — подхвърли Дешамп.
— Мислех, че няма да е зле Светлана да чуе — отвърна Чарли.
— Или се питаше как да й попречиш да чуе — добави Едгар.
Светлана му хвърли леден поглед.
— Канех се да кажа „Вратата на обора е отворена, няма начин да върнем кравата обратно вътре“ — продължи Дешамп и погледът на рускинята стана още по-студен, — но ме е страх тя да не ме разбере погрешно.
Дейвидсън се разсмя.
— Господин Лий-Уотсън, извинете ме за няколко минути. Разговорът е важен.
— Разбира се.
Радиото бе поставено върху малко писалище в една от стаите. Имаше вътрешна врата. Кастило отвори и попадна в голямата спалня.
Затвори вратата и забеляза, че Брадли се кани да излезе.
— Остани, Лестър — помоли Кастило и седна внимателно на елегантния, но очевидно крехък стол.
— Много ти благодаря, мой грижовни Чарли — подхвърли саркастично Светлана.
Той понечи да й подаде стол, след това размисли и се отказа.
— Пак заповядай — отвърна той и провери лампичките на радиото. Всичките светеха в червено. Едната показваше, че провежданият разговор е кодиран, а Алойшъс Франсис Кейси лично го бе информирал, че така подслушвачите във Форт Мийд няма да могат да чуят разговора.
Кастило включи на микрофон.
— Как я караш, Вик? Какво става?
Отговор не последва, а когато най-сетне се чу гласът, той не бе с познатия бруклински акцент, ами остър, нетърпелив и Кастило веднага се сети, че разговаря с генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб, командващ Специални операции на американската армия.
— Подполковник Кастило?
— Добър вечер, господине.
— Не бях сигурен дали Вик ще успее да се свърже с теб, подполковник. Не вярвах, че ще ти позволят да задържиш едно от радиата на Алойшъс, след като се пенсионираш.
— Не съм се пенсионирал, господин генерал-лейтенант.
Последва мълчание.
— Радвам се, че се свързах с теб, подполковник. Макар да си ми създал много неприятности по време на дългогодишното ни познанство, ти се оказа по-полезен, отколкото предполагах. Затова исках лично да ти кажа, че направих всичко по силите си, за да разубедя генерал Нейлър да подкрепи посланик Монтвейл. Не успях. Много съжалявам. Исках да ти го кажа лично.
— Господине, все още не съм пенсиониран.
— Дори да не си, много скоро ще бъдеш. Полковник Ремли е на път към теб и носи всички необходими документи, за да ги подпишеш. — Той замълча. — Стига да успее да те открие. Той не е един от нас, така че може и да удари на камък. Ти къде си?
— Господине, срещнах се за кратко с полковник Ремли. Също и с посланик Монтвейл. Видяхме се преди няколко часа. И двамата потеглиха обратно за Щатите. Отказах да подпиша документите, които той носеше.
— Полковник Ремли уведоми ли те, че аз го изпратих по настояване на генерал Нейлър, за да подпишеш медицинското заключение?
— Не, господине, не е споменал нито вашето име, нито името на генерал Нейлър. Посланик Монтвейл ясно показа, че държи да подпиша документите, но аз отказах.
— Чарли, ако президентът е решил, че е време да се оттеглиш, твой дълг е да се подчиниш. Знаеш го не по-зле от мен.
— Господине, президентът няма представа какво е намислил посланик Монтвейл.
Този път последва по-дълго мълчание, преди Макнаб да заговори отново:
— Прости ми, Чарли. Срамувам се, че се колебаех кой е по-вероятно да ме излъже, ти или онзи мръсник Монтвейл.
— Не е нужно да се извинявате, господине.
— Колко истина има в онова, което разправя Монтвейл — не мога да си обясня защо го прави — че си отвлякъл двама руснаци, които искали да се предадат на шефа на ЦРУ във Виена, и си ги откарал в Аржентина?
— Никога не са били в ръцете на ЦРУ, господине.
— Но си ги откарал от Виена до Аржентина?
— Да, господине.
— Съвсем неофициално, Чарли, това ми се струва точно толкова глупаво, колкото и да вземеш назаем „Блекхоук“. Защо, по дяволите, го направи?
— Защо взех назаем „Блекхоук“-а или защо докарах руснаците тук? — попита невинно Чарли.
— Много добре знаеш за какво говоря, Чарли — сопна се Макнаб. След това се изкиска.
— Господине, мислех си — и за двете — че така е правилно.
— Ами сега, след като си имал достатъчно време, за да размислиш?
— И сега, господине, съм убеден, че съм постъпил правилно. И в двата случая.
— Защо? — попита простичко Макнаб. — Пропусни онази част, че Дик Милър и хората му все още са били живи.