Светлана погледна Кастило, който кимна, за да потвърди думите на Дешамп.
Кастило продължи:
— Засега президентът не знае нищо по този въпрос.
— Според мен грешиш — прекъсна го за пореден път Дешамп. — По всяка вероятност директорът на Централното разузнаване сигурно се е похвалил на президента, че — ще използвам цветистото определение на Светлана — че мръсницата от Виена е на път да тикне в торбата, след дълга и изнурителна работа типично в стила на ЦРУ, Светлана и брат й. Той сигурно си мисли, че двамата са в някоя тайна квартира някъде в Мериленд.
Кастило не отговори.
— Той дойде, за да ги отведе, шефче. Това само по себе си говори достатъчно.
— Може би е така — призна Кастило.
— Този човек, посланикът, е дошъл тук, за да ни отведе в Щатите ли? — попита Светлана.
Чарли кимна.
— Това бе една от задачите му.
— Ти какво му каза?
— Казах му, че двеста долара, бутилка скоч и едно магаре изобщо не са достатъчно, но ако вдигне цената, съм готов да се договорим.
По изражението на Светлана стана ясно, че не е разбрала нищо от думите на Кастило.
Дейвидсън я съжали.
— Свет — премина той на руски, — това не може да се преведе на руски, но накратко казано, Чарли е отказал на посланика и го е пратил да ходи да се пере.
След дълго мълчание Светлана попита сериозно:
— Разбирам, но какво означава „да ходи да се пере“.
— Да се разкара, да престане — обясни Дешамп. Махна с ръка, за да илюстрира по-добре значението.
Тя се усмихна.
— Чарли, мили, ти си бил много непослушен. Въпреки това те обичам!
Доказа го, като се облегна на него и го целуна.
— Едгар — попита Дейвидсън, — когато Ромео и Жулиета приключат, защо не пийнем по чашка?
(Четири)
— Погледни, Чарли, толкова са милички! — възкликна Светлана, когато слязоха на приземния етаж.
Марина бе в единия край и теглеше здраво усукано въже, а другият край бе в устата на баща й.
Кастило бързо огледа стаята. Вътре бе пълно със сакове за голф. До тях имаше шкаф, пълен с щеки за билярд, а масата за билярд бе в средата на стаята. Единият край представляваше бар, на който се бяха разположили Седрик Лий-Уотсън и бившият полковник Дмитрий Березовски от СВР. Двамата държаха чаши с напитки. Лора и София Березовски седяха на високи столчета и пиеха кола.
Кастило се обърна и погледна Светлана.
— Забравила съм да ти кажа, Чарли. Ще вечеряме с брат ми Том и семейството му в клуба — обясни Светлана, пристъпи напред, целуна София, а след това и снаха си.
Кастило я погледна, след това се извърна към Мунц.
Мунц се усмихна с разбиране и Кастило едва не изгуби самообладание.
— Това разумно ли е, за бога? — сопна се той.
— Рано или късно, Карл — отвърна Мунц на немски, — господин Барлоу и семейството му, включително Сузана, ще трябва да започнат да използват новите си самоличности. Защо да чакат? Няма причина.
Кастило не отговори.
— Забелязал си, предполагам, мерките за сигурност — продължи Мунц.
— Аз ги забелязах — обади се Едгар Дешамп. — Тук и мишка не може да се промъкне.
Забеляза изражението на Кастило и продължи:
— Усмихни се, шефче, майтапът е за твоя сметка.
След тези думи тръгна към бара, последван от Дейвидсън.
— Мислех, че ще те открия при алкохола, стари приятелю Том — започна той на руски.
— Руският ми не е много добър — отвърна Березовски/Барлоу на английски. — Може ли да говорим на английски?
— Разбира се.
Кастило пристъпи към бара.
Том Барлоу остави напитката си и на свой ред пристъпи към Кастило. Стисна раменете му.
— Мога да те наричам Чарли, нали? — попита той на безупречен английски с чудесен американски акцент.
— Защо не?
— Една от причините да приема любезната покана на сестра си е двамата с теб да се опознаем и да поговорим насаме за нея.
— Така ли?
— Тя е малката ми сестра, Чарли. Разбираш ме. Искам да разбера какви са намеренията ти.
Кастило едва се сдържа да не избълва на руски: „Защо не си го начукаш, Дмитрий?“ Едва успя да се овладее.
— Само че когато видях как се гледате, когато влязохте, разбрах, че няма смисъл от подобен разговор.
— Добре — отвърна Чарли на английски.
Барлоу се вгледа напрегнато в очите на Кастило и той си припомни първия път, когато Александър Певснер го бе погледнал по същия начин.
— Струва ми се, че и двамата трябва да благодарим на господ, че в Марбург стана каквото стана — продължи Барлоу. — Можеше, без особено усилие, да бъде съвсем различно.