— Карл, вече съм помислил как да се справим с него. Най-добре е още тук и сега да разберем дали ще се получи.
— Става въпрос за полицая, който беше на летището, нали? — попита Сюзън.
— Комендант на жандармерията — поправи я Мунц. Усмихна се на Дейвидсън и добави: — Невероятен човек. Ако реши, ще ни създаде страхотни проблеми. Той е умен, честен и истински патриот. За хората в нашия бизнес, тази комбинация често пъти намирисва на неприятности.
— Преди да ни докараш неприятностите — подхвърли саркастично Кастило, — би ли ни казал как ще се справим с него?
Мунц кимна. Очевидно не бе обърнал никакво внимание на сарказма.
— Доколкото мога, Карл. Просто ще последвам съвета ти. „Когато всичко друго пропадне, кажи истината.“
Кастило премълча напиращия отговор. Моментът не бе подходящ да се разправя с Мунц.
„Истината е, че нямам по-добра идея как да се справя с комендант Дъфи. Май ще трябва да му кажем истината, пък да видим какво ще стане.“
— Добре, Алфредо — каза той. — Кажи ни как да се справим с Дъфи. Само че по-бързичко, защото след две минути той ще нахлуе.
— Ние да останем ли? — попита Сюзън.
— Според мен — отвърна Мунц — най-добре да останем Чарли, полковник Березовски, сеньор Лий-Уотсън и аз. Кабинетът на горния етаж ли е?
Березовски и Лий-Уотсън кимнаха. Чарли се учуди, че нито Дешамп, нито Светлана — най-вече Светлана — не възразиха.
(Две)
Кабинетът — по-точно библиотека, защото стените на стаята бяха покрити с полици — не бе включен в обиколката със Светлана. Четири кожени фотьойла бяха подредени около широка ниска маса, върху която бе поставен пепелник и огромна посребрена запалка.
Кастило седна на единия стол, след това извади пура и започна да я подрязва. Посребрената запалка не работеше. Затова той извади „терористичното си оръжие“ — запалка за пури с бутан, с която бе заменил онази, която инспекторите по сигурността на националното летище във Вашингтон му отнеха с такъв ентусиазъм, сякаш бе „Узи“, и запали пурата.
Погледна към вратата, за да провери дали Дъфи е пристигнал. Погледът му попадна на една от книгите. Нещо не беше наред тук, имаше нещо странно. Стана и се приближи до библиотеката. Дръпна една от книгите и неочаквано нещо като дълъг чаршаф, целият изрисуван с книги, падна отгоре.
— Това, приятелю — разсмя се Лий-Уотсън, — е камуфлаж, както казват американците. Целта е да привлича потенциалните купувачи към скъпите къщи, които са все още недовършени.
— Значи затова водата в тоалетната не работи — отбеляза Кастило.
Лий-Уотсън бе ужасен.
— Хитрата сврака с двата крака! — разсмя се Чарли.
Лий-Уотсън въздъхна.
— Да, наистина.
Минута по-късно, Лиъм Дъфи влезе със самоуверена крачка в библиотеката. Под разкопчаното му двуредно сако се подаваше огромен полуавтоматичен пистолет в кожен кобур.
Той огледа бързо присъстващите и веднага забеляза Березовски.
— Виждам, че всички са тук — подхвърли той престорено весело. Погледна Том Барлоу. — Включително полковник Дмитрий Березовски.
Кастило го поправи:
— Това е сеньор Барлоу, Лиъм. Сеньор Томас Барлоу, позволете да ви представя комендант Лиъм Дъфи.
— Mucho gusto, Senor Barlow — отвърна Дъфи. — Държа да ви кажа, че приличате на човека от снимката, когото търсят от Интерпол. Въпросната снимка е на полковник Дмитрий Березовски и съвсем случайно попадна на бюрото ми.
— Грешите, господин комендант — обади се Лий-Уотсън.
— Как ли пък не — сопна се Дъфи и едва тогава погледна Лий-Уотсън.
— Познаваш ли се със сеньор Седрик Лий-Уотсън, Лиъм? — попита Мунц.
Дъфи не благоволи да отговори.
— Знам кой сте, сеньор — отвърна той. — Държа да отбележа, че съм силно изненадан да ви заваря в тази компания.
— Приятно ми е да се запознаем, господин комендант — отвърна Лий-Уотсън.
— Лиъм, изслушай ме внимателно — заговори отново Мунц. — Ще приемеш ли думата му, че това е сеньор Барлоу, или ще се наложи сеньор Лий-Уотсън да позвъни във Външно министерство, за да те уверят оттам, че грешиш?
Дъфи не отговори веднага. След малко каза:
— Алфредо, изглежда, имаме проблем.
— Сигурен съм, че ще го разрешим — отвърна Мунц.
— Единият начин, Алфредо, е да ми кажеш името на мръсника, който се опита да убие съпругата и децата ми. Тръгвам си, щом ми го кажеш, и ще забравя, че някога съм виждал… сеньор Барлоу.
— За съжаление, не е толкова просто.
— Ще науча името, Алфредо. Не подлежи на преговори.
— Лиъм, знам много за теб. Ти си не само добър полицай, но и честен, а двамата отлично знаем, че в Аржентина това невинаги е възможно. Искрено ти се възхищавам.